Патриция Хайсмит - Без милост

— Сама ли ще живеете? — попита тя.

— Да, това не ми пречи, напротив, харесва ми — бодро отвърна домакинята. — Цели петнайсет години, откак не съм била на село. Последната ни къща, живеехме там със съпруга ми, беше в Съри. Сега бих искала отново да вкуся от селския живот.

— Имате ли кола? — Алисия не бе забелязала превозно средство наоколо.

— Не, но автобусите са ми достатъчни, освен това чух, че имало месар и зарзаватчия, които разнасяли по домовете.

Стояха в спалнята. Утринното слънце предателски излагаше на показ надиплените бръчици под сините очи на госпожа Лилибанкс, и тези бръчки кой знае защо омагьосаха Алисия. Чудно бе да имаш толкова невъзможно повехнала кожа и такива бистри, младежки очи! Ръцете на госпожа Лилибанкс бяха малки, запазили своята гъвкавост и подвижност, никак не приличаха на изкорубените и обезобразени старчески ръце. Ноктите й бяха с бледорозов лак, виждаха се пръстени, които имаше почти всяка жена — годежния и халката на лявата ръка, а на дясната — смарагд в сребърен обков.

В същото време госпожа Лилибанкс дискретно оглеждаше и преценяваше Алисия. Това, което видя, й хареса. Една по детски естествена жена на около двайсет и пет, с искрени и любопитни очи на художник. Лилибанкс не бе пропуснала боята върху светлосиния панталон.

Неуморните крака на Алисия се спряха пред картината над камината.

— Интересен пейзаж. Къде е това?

— Кан. Закачих я преди десетина минути. От най-ранните ми опити е.

— Вие рисувате! — Учудване разшири очите на Алисия. — И аз рисувам по малко. Картините ми обаче са без композиция, приличат на цапаница.

— Работите ми не стават по-добри — г-жа Лилибанкс видимо трепна, но гласът й остана твърд. — Купих си нови четки и бои, всичко необходимо, и се надявам пейзажа тук да ме вдъхновява. Мога ли да ви предложа чаша чай?

Отново слязоха долу, но Алисия отказа чая.

— Ако ви потрябва кола, обадете се, без да се притеснявате — каза Алисия. — Телефонът ми е 466. Всъщност, аз изобщо не излизам, а и мъжът ми си е у дома почти винаги.

— Много сте любезна. Съпругът ви също ли рисува?

— Не. Писател е. Сега пише роман. Напоследък ходи до Лондон всяка седмица, за да обсъжда работата си с един друг писател. По-скоро писател, който също се опитва да пише. Искат да продадат телевизионен сериал. Засега безуспешно. — Алисия се усмихна широко, като че се хвалеше с някакво голямо постижение. — Моят съпруг е американец.

— Така ли, интересно. Харесва ли му Англия?

Алисия се засмя.

— Предполагам. Почти две години е тук. Казва се Сидни. Сидни Смит Бартълби. Смешно, нали? Неизвестно защо, баща му страшно харесвал това име — Сидни Смит. Казвам на Сид, че само името му е английско.

— Какви романи пише?

— А, няма сюжетна линия. Поне не в това, над което работи сега. Първите му два романа бяха с повече действие, но този не е такъв. Озаглавен е „Големите планове“ и се разказва за няколко души, които се опитват предварително да планират живота си и се стремят да се придържат към предначертаното. Подобен замисъл предполага фабула и сюжет, но в действителност, няма. — Алисия се усмихна. — Завърши го преди година, но още не го е продал. Телевизионният сериал е със сюжет, разбира се, ужасно оплетена история, но засега — никакъв пробив.

— Е, изкуство бързо не се прави. Не го обезсърчавайте.

Алисия си тръгна като обеща скоро да се обади — телефонът на госпожа Лилибанкс бе поставен вече — номерът бе 275, и да я покани на вечеря.

Алисия пъргаво се отправи към дома си, като поспря само за секунда в края на пътя, за да си откъсне маргаритка, която промуши през илика на ризата си. Влезе и се качи горе да разкаже на Сидни за новата им съседка.

Сидни пушеше до прозореца в кабинета си. Вратата бе открехната и Алисия не почука, както правеше обикновено, когато вратата беше затворена.

— Знаеш ли, тя е чудесна. Не е някоя надута баба, и дори май има чувство за хумор. Рисува. Картината й не беше лоша. Но видях само една. Съвсем самичка е. Доста се изненадах.

Алисия не бе изненадана, защото ако госпожа Лилибанкс живееше с някого, щяха да чуят и разберат, но припреният й разказ полека-лека се укроти, попарен от явното равнодушие и отегчение, изписано върху лицето на съпруга й, предизвикано от безцеремонното нахлуване в собствените му мисли.

— Харесвам я. Много ми харесва.

— Добре — каза Сидни. — Значи рисува. — Той хвърли молива си сред безпорядъка на оплесканата с мастило маса, а един лист хартия белееше в машината примамливо.