Патриция Хайсмит - Без милост

В същия този миг, 9:17 ч. вечерта, госпожа Лилибанкс не мислеше за спане, въпреки изключително напрегнатия ден. Наместваше нощното шкафче до леглото си и разсъждаваше дали да окачи над камината картината с изглед от Кан (рисувана преди близо петдесет години по време на сватбеното й пътешествие) или натюрморта, ябълки с бутилка вино, сътворен от нейната приятелка Елси Хауъл (умряла преди дванайсет години) специално за Лондонския апартамент, където госпожа Лилибанкс се бе преместила след смъртта на съпруга си, Клайв Лилибанкс. С бавни движения тя постави кошничката за конци в най-горното чекмедже и подреди посребрения гребен заедно с четката за коса върху скрина. Усети, че работата вече не й спори поради натежалата умора, но изпитваше особена радост и удовлетворение, затова не й се спеше. Искаше по-дълго да остане с това приятно чувство. Колко странно, мислеше си тя, пак да подрежда дом, след като го бе правила поне двайсет пъти през дългия си живот. Работата на съпруга й изискваше да пътуват, но този дом щеше да бъде последното й жилище, тъй като най-вероятно нямаше да е за повече от две години. Имаше болно сърце и вече бе изкарала два инфаркта. Лекарят откровено й каза, че третият ще е фатален. Тя ценеше откровеността, дори и в такива случаи. Имала бе щастието да живее дълго, доста дълго, и бе готова за края, когато и да настъпи.

Дръпна завивките от леглото, което госпожа Хокинс бе приготвила за нея същия следобед и отиде в банята да вземе двете хапчета, неизбежен ритуал преди лягане, после заслиза по стълбата, като се опираше здраво на перилата. Опипа с ръка непознатите още стени, запали лампите, взе си фенерчето, излезе в малката, запусната градина и откъсна няколко теменужки. Сложи ги в обикновена стъклена чашка и ги отнесе в стаята си — върху нощното шкафче. След това си изми зъбите, отпред не липсваше нито един, но бе извадила шест кътника.

Но сънят не идваше. Мислеше за дъщеря си Марта в Австралия, за внучката си Приси в Лондон. Какво ли прави? Вероятно говори с приятелите си, насядали по пода в апартамента, с по чаша червено вино: „Знаете ли, днес изпратих бабчето на село? Не мислите ли, че обичната ми баба си е загубила ума? Старица като нея, сам-самичка на село!“ — каза Приси, тайничко одобряваща нейното решение, но неуверена в приятелите си, и навярно, иска да я защити от излишни приказки. „Госпожа Хокинс ще прескача всеки ден, Приси, дори за неделния чай. След като умра, къщата на село, знаеш, остава за теб“ — ето това бе казала на внучката си госпожа Лилибанкс днес следобед. Усмихна се в тъмнината. Самотата не я тревожеше. Добрите хора никога не са самотни, си мислеше тя, а и къде ли не беше живяла по света — не се плашеше. Госпожа Хокинс искаше да я представи на няколко семейства в околността, за които бе работила преди. Това я трогна до сълзи. Съседите отсреща били млада двойка, според господин Спарк, тук се нанесли неотдавна. Госпожа Лилибанкс мислеше да ги покани на чай в близките дни. Налагаше се да прескочи до Фрамлингъм през седмицата, за да си купи разни дреболии от сорта на кърпи за чинии и прът за пердета. Това означаваше такси до Бликъм Хийт, а след това автобус. Фрамлингъм, така наричаха тук Фрамлингъм в доброто старо време, а може би селяните наоколо още го наричаха така.

На следващата сутрин около единадесет, госпожа Лилибанкс бе изпила чая си, почина малко на дивана и тъкмо бе започнала да разчиства кухнята, когато я посети Алисия Бартълби. Носеше чиния с портокалов кейк, загърнат с книжна салфетка.

След като се представи, Алисия каза:

— Искаше ми се сама да приготвя нещо, но така и не успях. На едно място в Ипсуич правят вкусен кейк, купих го оттам.

Госпожа Лилибанкс я покани да седне, изрази задоволство, че вижда младата съседка толкова скоро след нанасянето си и каза, че тя самата се питала кога ли ще се срещнат.

Алисия не искаше да сяда.

— Бих желала първо да разгледам къщата, ако нямате нищо против. Не съм влизала вътре.

— Така ли? Защо не, заповядайте. — Госпожа Лилибанкс пристъпи към стълбите. — Мислех, че сте видели и тази, преди да купите вашата.

Лицето на Алисия грейна в широка усмивка.

— О, казаха ни, че имало много работа по нея, да се сменя канализация и разни други неща. Решихме да вземем нещо, което може да мине с дребен ремонт. Изразходваме парите си пестеливо, понякога се налага да броим всяко пени.

Къщата имаше по три стаи горе и долу, плюс нова баня. Госпожа Лилибанкс обясни, че мебелите са пренесени от лондонския й апартамент, и по техния брой и качество Алисия заключи, че стопанката е доста заможна.