Патриция Хайсмит - Без милост

— Скъпи, не забравяй боклука тази вечер — каза Алисия с толкова благ глас, че Сидни би се изсмял, ако бе в по-добро разположение на духа, или ако имаше кой да чуе.

А може би Алисия това и целеше, да го разсмее, поне да се усмихне, но той само кимна разсеяно и мисълта му се завъртя около боклука, сякаш бе кой знае колко важно. Боклукчийската кола минаваше веднъж на две седмици и наистина щеше да бъде неприятно, ако забравеха да го изнесат в края на пътя. Тяхната кофа, смешно малка за количеството боклук, си стоеше винаги там, но в нея хвърляха само празни кутии и бутилки. Хартиените отпадъци изгаряха, обелките от зеленчуци и плодове събираха на купчина за торене, обаче купуваха и много готови храни, не само портокаловия и доматения сок, така че в края на двете седмици имаше грамада от празни опаковки, които стояха дни наред в градинската пристройка, наредени в два пълни кашона. По правило, предната вечер се изсипваше проливен дъжд, Сидни ги влачеше през кишавата кал и се молеше да не се разкиснат до сутринта.

— Противно е да те притеснява боклукът, както става в английската провинция. Какво толкова срамно има в боклука? Да не би да мислят, че хората не ядат?

Алисия спокойно се приготви да защити родината си:

— Срамно ли? Кой е казал такова нещо?

— Никой, но те карат да се чувстваш така — също тъй неотстъпчиво отвърна Сидни. — Като минават рядко, превръщат събирането на боклук в изключително събитие, направо ти го натрапват в муцуната. Както и ограниченията в продажбата на алкохол. Затварят кръчмата под носа ти и затова ти се допива повече от всякога. При следващия удобен случай изливаш в гърлото две-три чаши, вместо една.

Алисия защити късото работно време на кръчмите и отбеляза, че употребата на алкохол действително била намаляла. Тази дискусия, провеждана не за първи път, продължи близо още две минути и остави у тях по-скоро раздразнение, отколкото чувство за постигнато съгласие. Алисия изпитваше по-малко неприязън, раздразнението й бе по-скоро преструвка. Тя обичаше родния си край и неведнъж й бе на устата да му каже, че може да си върви, ако тук не му харесва, но още не го бе сторила. Често подкачаше Сидни, дори и по такъв болезнен за него въпрос, какъвто бе писането. Позволяваше си да му опъва нервите, защото според нея имаше много лесен изход: Сидни трябва да се отпусне, да почива повече, да усети своята същност и щастието в себе си, тогава да пише за всичко, което му е на сърце, а купувач непременно ще се появи. Сидни бе чувал нейната теория неведнъж и дваж, доводите му против бяха все едни и същи, по мъжки сложни — колко непосилна задача е мисленето въобще, още повече съобразяването с изискванията на пазара.

— Но нали затова решихме да живеем в провинцията, да сме спокойни и ведри? — Алисия бе споменавала това на няколко пъти, но то се оказваше чисто наливане на масло в огъня, Сидни незабавно избухваше и питаше, дали тя си въобразява, че пасторалното ежедневие с хилядите му неудобства е по-благоприятно за освобождаване от напрежението, отколкото ако живееш в Лондон, дори в малък апартамент. Вярно, наемите в Лондон бяха високи и растяха непрекъснато, но истинската причина да се настанят тук бе, че Сидни обичаше селския пейзаж, обичаше да ходи без вратовръзка и със стари панталони, да си поправя оградата и да рови из градината. Всъщност, той трябваше да продаде труда си, поредицата, която пишеха с Алекс, или романа, с който все още се помайваше. Алисия бе на мнение, че вече е отделил предостатъчно време за този роман и би трябвало досега да го е предложил на всички издателства в Лондон. Той бе представил ръкописа на шест издателства, включително и Нърдж Прес, където работеше Алекс, както и на три в САЩ. Бяха го отхвърлили, но Алисия бе чувала за книги, предлагани по трийсетина пъти, та и отгоре, преди да бъдат одобрени.

Тя миеше чиниите и от време на време завърташе очи към Сидни, който крачеше нагоре-надолу, нахлузил старите си панталони минутка, след като се бе прибрал. Беше занесъл боклука и оглеждаше градината във вечерния здрач, навеждаше се да отскубне по някое буренче.

Сидни не откъсваше поглед от самотната бяла светлинка в горния ъгъл на отсрещната къща. Госпожа Лилибанкс или си ляга с кокошките, или пести електроенергия, а най-вероятно и двете, мислеше си той. Беше необичайно, че така близо има друго човешко същество, което би могло да го вижда, макар и неясно, как обикаля сега из задния двор. Никак не му беше приятно. Изведнъж осъзна, че любопитството му не е свързано с осветения прозорец, нито с госпожа Лилибанкс, а с него самия — дали тя не надзърта да го види? Нищо не се забелязваше, двете жълтеникави ленти на завесите прикриваха декора зад тях.