Патриция Хайсмит: Без милост

— Как мина днес в Лондон? — попита Алисия едва когато седнаха край масата в трапезарията.

— О, все същото. Лондон си е на мястото — каза Сидни с пресилена усмивка. — И при Алекс нищо ново. Искам да кажа, без интересни попадения.

— Аз пък си мислех, че тъкмо днес сте се развихрили.

Сидни въздъхна с прикрито раздразнение, въпреки че много му се щеше да говори за това и само за това.

— Да, така беше, имах една идея, но не потръгна — сви рамене той.

Третият сериал, излюпен уж с общи усилия, но повече от страна на Сидни, отколкото на Алекс, който просто правеше телевизионната версия, бе върнат миналата седмица и от последния купувач в Лондон. Три или четири седмици трепане, най-малко четири пътувания до Лондон и четири пъти работа с Алекс, подробен сценарий и първата шейсетминутна част бе написана, подвързана и изпратена на един, двама, трима вероятни купувачи. Всичко това да отиде на вятъра, а и днешният ден като сложиш в общия сбор… Седемнайсет шилинга за еднодневна разходка Ипсуич — Лондон, прибави пропилените осем часа и физическата енергия, сметни и потискащото чувство да наблюдаваш как мудната Алексова мисъл преминава сред лепкава тишина като облак по мрачното му едро лице, и после едно „а-а, не, това не става“. В края на такъв ден ти се иска да си оскубеш косите, да захвърлиш пишещата машина в най-близкото дере и да скочиш след нея.

— Как е Хити?

Хити бе съпругата на Алекс, русо, кротко момиче, изцяло отдадена на грижи за трите им деца.

— Нормално.

— Обсъждахте ли новото хрумване, за човека върху танкера? — попита Алисия.

— Не, скъпа, та нали точна това ни върнаха днес.

Как бе възможно да забрави, чудеше се Сидни, след като бе изчела всичко, ред по ред.

— Не помня дали ти споменах новата си идея, за татуировката. За един човек, който си направил татуировка — същата, като на друг, когото пък мислели за умрял.

Сидни нямаше сили да навлиза в подробностите на твърде увъртяната история. Те си имаха един главен герой, ченге, нарекли го бяха Ники Кембъл. Обикновен млад човек, имаше си приятелка, работеше. Та той непрекъснато попадаше на престъпления, разкриваше мистериозни случаи, залавяше опасни крадци, побеждаваше в страховити юмручни схватки и престрелки.

Но и тези разкази, както всичко друго, биваха непрекъснато отхвърляни. Алекс не се отчайваше. Той бе уверен, че един ден ще успеят и усилията им ще бъдат възнаградени. Преди две години в телевизията бяха приели един негов сценарий, оттогава той бе написал пет-шест, но уви, късметът го напусна. Това бяха едночасови драми, а той бе убеден, че сега телевизията се нуждае от хубав сериал. Добре че работеше в издателство, но не такъв бе случаят на Сидни, чийто последен роман никой не купуваше, въпреки че имаше два издадени в САЩ преди няколко години. Можеше да разчита единствено на стоте долара месечно, които му се изплащаха четири пъти в годината; след смъртта на чичо си бе наследил малко акции. С тях, и с по-осезателния приход на Алисия от петдесет лири, успяваха да се издържат. Купуваха маслени бои и платно, хартия, ленти и индиго — оръдията на занаята, от който не получаваха почти нищо в замяна. До този момент Алисия бе спечелила пет лири от рисунките си, но тя не смяташе заниманията си за сериозен източник на доходи, което не можеше да се каже за Сидни. Не си позволяваха никакъв лукс, освен цигари и пиене, но точно това е толкова скъпо в Англия, че да си го позволяваш бе лукс равен на лудост, все едно да гледаш как банкнотите от десет лири се превръщат в тютюнев дим и винени пари. Взеха телевизор под наем от един магазин във Фрамлингъм. Повечето англичани постъпват така, защото новите модели се появяват едва ли не през ден. Сидни оправда разхода за телевизор като каза, че му бил необходим за работата с Алекс.

— Ще продължиш ли да се мъчиш с Алекс? — попита Алисия, забола хапка на вилицата си.

— А какво друго ми остава? Мразя да пилея времето си в Лондон, като днес например, но ако пробием… — Заслепи го внезапен гняв, почувства дълбока омраза към всичко, към къщата, дори към Алисия. Искаше да говори за друго, да изтрие от паметта си всяка дума и мисъл, които го бяха споходили днес, да забрави Алекс и проклетите сюжети. Запали цигара тъкмо когато Алисия му подаде салатата и той отсипа по навик.

Новият ден ще го завари пак да преработва сценария, мъчейки се да направи нещо по-добро от кухите идеи, които Алекс му бе сервирал днес. В края на краищата не Алекс, а той трябваше да измисля всичко, у него се раждаха идеите.