Патриция Хайсмит - Без милост

— Е, убива си времето жената, възрастен човек. Не ще да е сериозно. Май си има пари.

Същия ден следобед Алисия отиде да пазарува във Фрамлингъм и се върна чак към пет, тъй като срещна случайно Елспет Крег в „Кърли и Уеб“ (магазинът, където сметката на семейство Бартълби растеше не с дни, а с часове, но въпреки това бяха добре дошли) и бъбриха повече от час в едно кафене. Елспет бе австралиец, женен за англичанка и чакаха дете след три месеца. Набъбващото тяло на жена му пробуждаше у Алисия смътно желание за бебе, но семейните финанси не позволяваха, а и тя не бе сигурна дали от Сидни ще стане добър баща и дали въобще връзката им ще се окаже трайна. Искаше й се дете, но сегиз-тогиз в главата й се прокрадваше ужасното: „Дете, но от Сидни ли?“. В реда на нещата ли беше съжителството на тази гадна мисъл с обичта й към Сидни и нейната радост от споделеното с него легло? Да си влюбен значи да не се тревожиш от недостатъците на другия. Обърканата й душа избягваше подобни размисли. Времето променя всичко, за добро или зло, никому не прощава, мислеше Алисия и търпеливо чакаше.

Сидни влезе при нея, тъкмо когато привършваше с прибирането на продуктите.

— Изпращам това на Алекс с утрешната поща. Моля го да намине в събота, ако си съгласна. Е, сещаш се, че и двамата ще дойдат и ще преспят у нас, но да пукна, ако още веднъж се разкарвам до Лондон заради тази работа.

— Разбира се, че съм съгласна, Сид — Алисия вече мислеше за чаршафите и петъка, когато явно ще трябва да чисти цял ден (Хити нямаше изискан вкус, но домът на Полк-Фаради беше винаги по-чист от техния), за количеството месо, което трябва да приготви, защото Алекс и Хити обичаха да си угаждат.

— Ако в събота и неделя тази история не добие приличен вид, да върви по дяволите, ще подхвана нещо ново! — Той запрати жълтия си молив върху мивката, като че вече няма да има никакво вземане-даване с него.

Алисия бе свикнала с този жест, една извивка на китката навън и две-три бързи премятания на молива, преди да замре неподвижен. Тя не помнеше той да е вдигал някога молива си, обаче винаги имаше по един за хвърляне.

— Разбира се, скъпи, ще се радвам да ги видя — усмихна се неочаквано тя.

Алисия се възползва от случая да покани госпожа Лилибанкс за вечерята в събота. И без това щеше да готви толкова много, една порция повече нямаше да я затрудни. Госпожа Лилибанкс сигурно щеше да се радва да бъде сред хора, след като почти цяла седмица бе прекарала в усамотение.

Семейство Полк-Фаради пристигнаха в събота към три, цял час по-късно от уговореното, защото бяха спрели да хапнат по пътя, а освен това не било лесно да уредят идването на Люси, която работеше на половин ден при тях и се грижеше за децата.

— Тя няма телефон — обясни Алекс — чрез няколко души й съобщихме да дойде, и докато приготви едно — друго и се довлече…

— Не дойде и в петък — добави Хити. — Някой от техните бил болен. — Хити имаше кръгло лице и права руса коса, подстригана на бретон. С тази прическа изглеждаше като русо китайче.

— Така или иначе, вече сте тук — възкликна Алисия. — Какво да ви предложа? Нещо за пиене?

— Нищо, миличка — каза Алекс, разпери ръце и с едната прегърна здраво Алисия. Той беше висок, тъмнокос и блед, малко пълен.

— Прекрасно е да се измъкнеш от града и да усетиш уханието на въздуха! Да си в Англия сега, през април! Имаш ли нещо против да си сваля сакото?

Сидни изтича леко надолу по стълбата, беше отишъл да остави сака на Алекс и Хити в стаята за гости.

— Как така няма да пиете? — закачливо попита той. — Да не би да шофираш?

— Не, ама… — Алекс смигна на Алисия с голямото са кафяво око. — Смятам да упражним нашите големи интелектуални възможности този следобед и да придадем завършен вид на онази история, още преди залез-слънце.

— Или да си пръснем черепите още преди изгрев-слънце — каза Сидни.

— Ами да, аз твоя, ти моя — едновременно! — допълни Алекс.

Стана пет, а Сидни и Алекс не бяха успели да измислят кой знае какво, но въпреки това у Сидни се появи усещане за добре свършена работа, както неминуемо се случваше по време на обсъжданията с Алекс, по простата причина че две глави мислят по-добре от една. Ала той си даваше сметка за неоснователността на това усещане.

В краката на Сидни кълвеше голям кос, а някъде, другаде, една птица подхващаше наново неуспешния си опит да запее. Каква ли беше тя? Навярно албатрос. Слънцето се скри зад облак и той настръхна под пуловера си. От отегчение чак му се доспа. Чудо, само истинско чудо можеше да спаси сюжета им — идея, която проблясва за миг, като искра, но от нея пламва живот. Той мислеше за това даже когато слушаше провлачения говор на Алекс и въпреки че намери приемлив довод, Сидни се изчерви от срам и професионално безсилие, защото словосъчетанието „искрица живот“ се бе загнездило в съзнанието му. Плашеше го, че няма да го споходи нищо подобно, и фразата, арогантно предизвикателна, му се струваше по-скоро привилегия за онези негови събратя, осенявани от животворните искри поне от време на време. Повдигаше му се от Ник Кембъл и се чудеше откъде черпи Алекс своя ентусиазъм, за да започва отново и отново. Да, но той имаше редовна работа и не посвещаваше на това половината си време, а едва една десета. Парите за Алекс също бяха проблем. Семейството им бе заможно, но не му помагаха, поради някаква причина (която Сидни не помнеше), те не одобряваха нито брака му, нито писателското поприще, което бе избрал. Имаха семеен бизнес в Корнуол и искаха Алекс да го наследи. Не преставаха да го тласкат към решения, които биха му донесли пари, щом си беше наумил да има голямо семейство. Той се отнасяше с насмешка към приказките им, но очевидно бе засегнат. Сидни кротко си говореше с Алекс, припичаше се на слънце.