Патриция Хайсмит - Без милост

— Сидни!

— Какво?

— Подмина къщата!

— А-ха — Сидни натисна спирачките и обърна.

Тъмна грамада сред млечнобялата светлина на полумесеца — така изглеждаше къщата на госпожа Лилибанкс, но за Сидни тя беше с очи и уши. Струваше му се, че колата е зорко следена по краткия път през двора до дървения гараж. Госпожа Лилибанкс е толкова наблизо и това налагаше предпазливост, трябваше подробно да обмисли убийството на Алисия и особено да внимава при изнасянето на тялото.

Мислите на Сидни се нижеха безучастно, като ставаше въпрос за някой от героите в разказите му. По-късно ще получи нейния доход, както е по закон, и това няма да е никак лошо. Ще я накара да млъкне завинаги, ще престане да му досажда. Ще получи свобода, повечко пари — Сидни изброяваше безпристрастно бъдещите си привилегии, сякаш се отнасяше за някой друг…

… Съвместната работа на Сидни с Алекс — историята за човека с татуировката и Ники Кембъл, наречена „Белязаният убиец“, бе върната от третия и последен възможен купувач с кратка бележка, която известяваше: „Не е лошо, но вече е правено“. В продължение на много дни ясната, но банална фраза човъркаше мозъка на Сидни. Той се скиташе из околността и все му се искаше да открие по-закътана горичка, или да тръгне направо през полята — горичка нямаше, а полята, каквито бяха опустели, криеха опасността да изскочи някой дребнав собственик и да го пита какво търси в чужд имот. И какво търсеше? Каквото и да кажеше, все щеше да събуди подозрение. Можеше да отвърне нещо от рода: „обичам зайците и ми се стори, че един се скри там, в дупката“. Най-после той все пак се престраши и навлезе в нивите. Крачеше бавно, миля след миля, за ядене се сети чак когато прегладня — след два и половина. Натъкна се на малка бакалия и си купи пакет нарязано чедърско сирене. Гневът и злобата му внезапно родиха идеята за героя Бич. Веднага след това той свърна и бързешком пое към дома, без да изпуска нишката на мисълта си:

Бич извършва покъртителни престъпления, смъртта е негова постоянна спътница, и така до безкрай, тъй като всеки епизод представлява завършен разказ. Зрителите виждат света през очите на Бич, съчувстват му и стискат палци полицията да не го залови. Прякорът му „Бич“ говори за стаени, мерзки навици и страсти. Добре е да има запалка с изрисувано камшиче. Копчетата за ръкавели също са извити като камшик. Първият му удар — да кажем кражба: ограбва луксозното имение на някой паралия, който естествено не буди симпатии у зрителите. Полицията не е наясно за истинското му име, но предполага, че е един от тримата големи престъпници, с чиито досиета разполага. Бич обаче не е от тях. Не е регистриран в полицията. Започнал е от малък, но това никой не знае, защото той не смее да се доверява. Тук е разковничето: зрителите проумяват неговите намерения едва когато започне да действа. Бич е обикновен на вид, много старомоден, готов да плюе на всичко, насилник, който остава недосегаем за дългата ръка на закона — такива са изискванията на публиката и Бич ще ги изпълни.

Неочаквано нишката на мисълта му се скъса. Сидни се усмихна и погледна небето — слънцето се беше скрило… Изведнъж реши, че му трябва килим, за да се освободи от тялото на Алисия. Би могъл да го свие на руло и да го носи през рамо, сякаш отива на химическо чистене. Следователно ще трябва да купи един, невъзможно бе да остави гол пода в дневната или в спалнята. Цялото му същество обаче въстана при мисълта, че трябва заедно с Алисия да изберат килим. Така че сигурно ще отиде сам в „Абът“ и направо ще го занесе в къщата. Ще каже, че повече не може да търпи онази „дрипа“ в дневната, а и то си беше така. Алисия бе купила килима само заради подходящия размер и цветовете — синьо и червено, в съответствие с тъмносините завеси, подарък от майка й.

Бич отново завладя ума му. Колкото повече наближаваше дома, толкова повече засилваше ход, накрай почти препускаше и още с влизането седна зад машината.

Постави индиго, за да направи екземпляр и за Алекс. После започна да пише:

„Ударите на Бич“ — не сериали, а завършени едночасови епизоди. Бич: никой не знае истинското му име. Дори сметките за апартамента в Лондон пристигат на името на шест различни човека. Тридесет и пет годишен, приветлив, строен, с кестенява коса и мустаци, без отличителни белези, ако не смятаме характерната външност на джентълмен. Член е на престижен и труднодостъпен клуб. Мрази полицията и само при вида на фуражка кипва: просто не ги уважава и непрекъснато му се иска да ги разиграва. Работи винаги сам. Действието започва в изискания апартамент на Бич. Парите му са на привършване и това става ясно, когато Бич бегло разглежда разни сметки и квитанции. Изглежда се забавлява, по устните му играе усмивка. Лицето е изразително, но без преиграване. Той няма навика да се отпуска и да разкрива чрез монолози своите намерения. Неговата сила е в действието. Излиза, спира такси и казва на шофьора да обиколи няколко богати квартала. Набелязва местата спокойно и даже си записва нещо в тефтерче. Шофьорът е от приказливите. Бич му казва, че пътува без определена цел, искал отново да види местата, по които е живял след петнайсет години прекарани в Индия. Прави се на значително по-възрастен, за което и зрителите се досещат. В таксито изглежда остарял с трийсетина години. Бич освобождава колата, а ние оставаме с убеждението, че шофьорът за нищо на света не би го разпознал. Минава две пресечки, спира пред набелязаната къща, оглежда, записва името: Динджълби Хайт, адвокат.