Патриция Хайсмит - Без милост

… нищо ново ли? Тия в телевизията хабят километри филмова лента, за да ни показват герои — красавци, които с една ръка залавят престъпници, а с другата прегръщат приятелките си. Предлагам да ритнем Барлък по задника, а сценария изпращам в „Гренада“, на Плъмър, утре (четвъртък) вечерта. Освен ако не се обадиш преди обед.

— Е? — Алисия попита още от коридора.

— Отказали са — той захвърли писмата на масичката до телефона. — Да вървят по дяволите.

— Не се отчайвай, та това е личното мнение на онзи, Барлък ли се казваше? И какво толкова пише?

— Безсмислици — гласът на Сидни не трепваше, но той извиваше кафявия плик, докато заприлича на пръчка.

— Може ли да видя?

— Ако искаш.

Сидни излезе от стаята, качи се горе по коридора към кабинета си, но усети как му опротивяват и машината, и стола, и масата, не искаше да ги погледне, просто не можеше, и затова свърна обратно — навсякъде другаде, но не и тук. Той отново обиколи долния етаж и излезе на двора. Намери охлюв върху една от марулите, с издадено рогче, и го метна от другата страна на пътя. Крачеше безделно с бавни, тежки стъпки, макар че мислено набеляза десетина неща, които можеше да свърши — да отскубне бурен, да прибере мотиката на сухо, преди да е заваляло, да изправи колчето на домат. Спря се и нахално впери поглед в къщата на госпожа Лилибанкс, но тя не се виждаше никъде. Сидни обаче имаше чувството, че тя го гледа.

По време на вечеря Алисия каза:

— Прочетох писмото. Барлък може и да е прав, идеята ти е стара като света. Понякога си мисля, че Алекс ограничава въображението ти, задръства те.

— Скъпа, фабулата измислям аз — отвърна Сидни, готов за нейната словесна атака. — Алекс знае как да напише телевизионна пиеса, но ако преди това има подходяща фабула.

— Ограничаваш се от самия факт, че Алекс пише сценария. Трябва да разчиташ на въображението си повече, но ти се държиш нерешително.

Дълбоко в себе си той усети, че парещата му рана кърви. Тя искаше от него сам да си счупи главата. Когато си сам, провалът тежи двойно.

— Освен това, приемаш всичко толкова сериозно. Ти си…

— Ти си гледай работата — прекъсна я той. — Ти нали си спокойна, не ти пука от нищо. Рисуваш си колкото да не е без хич, като госпожа Лилибанкс.

Алисия разтвори широко очи, не бе изненадана, разсърди се.

— Откъде се взема тая горчилка в теб, няма какво да се чудим, че нищо не създаваш, нищо прилично, което да бъде откупено. Така не става.

— Разбира се, че не става, с непрестанното ти заяждане.

— Заяждане? Предизвикваш ли ме? — тя се изсмя.

— Добре, така е, какво ще направиш?

Тя каза по-меко:

— Исках да вечеряме, но изглежда не съм избрала подходящо време. Можеш да сдържаш яда си, поне докато се нахраним.

Точно в този момент не им беше до ядене.

— Станала си втора госпожа Лилибанкс, повърхностна и сладникава. Обаче аз съм в началото на живота си, а не в края.

— Ти си в края на твоя творчески живот, ако продължаваш по същия начин.

— Коя си ти, че да ме поучаваш?

Алисия стана от масата:

— Госпожа Лилибанкс може да е всякаква, но предпочитам нейната компания. Ако не възразяваш, ще прекарам останалата част от вечерта с нея.

— Както желаеш.

Тя взе сакото от закачалката до вратата, провери в огледалото дали лицето й изглежда добре и излезе. Външната врата хлопна.

Сидни не бе в състояние да работи тази вечер, чувстваше се просто изцеден, а при мисълта, че трябваше да свърши с „Големите планове“ — рано или късно, се вкисна още повече. Погледа телевизия, после се изтегна в леглото с книга в ръка, нали беше взел няколко от библиотеката в Ипсуич днес.

Алисия се прибра малко след десет.

— Май заминавам утре, в Брайтън — каза тя, без да го погледне.

— Така ли? За колко дни?

— За известно време — тя занесе пижамата си в банята, където се приготви за сън, въпреки че обикновено се събличаше в спалнята.

Сидни замълча, нямаше какво друго да пита за нейното пътуване. Утре сутринта ще трябва да я закара в Ипсуич, освен ако не реши да вземе влака от Кемпси Аш, малко по-близо до дома.

— Извинявай, Сид, тези твои настроения те държат толкова дълго, аз не мога да живея в този кошмар, ти се самоунищожаваш.

— Не те обвинявам. Надявам се да прекараш добре. Ще бъдеш в Брайтън, нали?

— Брайтън, а може и Лондон.

Нарочно го правеше, не искаше той да знае къде отива. Добре тогава, няма да я притиска с въпроси.

На сутринта Сидни изми чиниите след закуска и затова не можа да види какви дрехи бе взела Алисия, когато морскосиният куфар с цип бе готов. Той се върна след единайсет часа, сам. Алисия взе влака от Кемпси Аш, точно на Уикъм маркет. Денят бе мрачен и дъждовен. Сидни отново се зае с „Големите планове“ и скоро потъна в работа. Следобед, към два, дъждът се усили, загърмя.