Патриция Хайсмит - Без милост

Обади се госпожа Лилибанкс.

— Здравейте, Сидни — за пръв път тя се обръщаше на малко име, но Сидни вече бе свикнал да я нарича госпожа Лилибанкс. — Чудех се дали Алисия не е забравила дрехите на простора?

— А, благодаря, ще ги сваля.

Сидни затвори и изтича навън да прибере прането — половин дузина кухненски кърпи и две памучни блузи на Алисия. Взе ги и хукна обратно, тъкмо махна шлифера и телефонът пак иззвъня. Беше госпожа Лилибанкс:

— Исках да кажа две думи на Алисия, ако може.

— Съжалявам, няма я. Тя отиде — не зная къде точно.

— Какво искате да кажете?

— Закарах я на гарата в Кемпси Аш тази сутрин. Изглежда тръгна за Брайтън. Мислех, че ви е казала.

— Не.

— Така прави понякога, искаше да бъде сама за известно време.

— Ах, да. Няма нищо, не е важно. Щях да й съобщя да не ми носи книгата за цветята днес, вали много силно.

Сидни знаеше за коя книга става въпрос — стар викториански албум за цветя с цветни рисунки, от някоя викторианска госпожица, който Алисия бе купила в една лондонска книжарница.

— Ще й предам, че сте я търсили.

— Кога ще се върне?

— След три-четири дни.

— Ако ви доскучае, елате на гости — каза госпожа Лилибанкс. — Когато намерите за добре.

Сидни прие поканата и благодари.

Междуградските разговори след осемнайсет часа се таксуваха по-евтино и още същата вечер Сидни се обади на Инес и Карпи в Лондон. Това бяха две момичета, които живееха заедно, всяка с едногодишно дете. Инес, негърка от Ню Йорк, а Карпи от Ямайка, но със светлокафява кожа, и двете балерини, напуснали танцовата трупа поради бременност. Съпрузите им бяха все на път — до Ню Йорк, или до Латинска Америка, така бе повече от година, откакто Алисия и Сидни ги познаваха. Сидни схвана накрая, че нямаше никакви съпрузи. Алисия също мислеше така и те престанаха да разпитват. Децата със сигурност изглеждаха наполовина по-бели от майките си. Инес и Карпи бяха гостоприемни, радушни и забавни. При едно от своите бягства Алисия бе останала в триетажната им къща. Този път обаче не беше там. Сидни говори с Инес.

— Господи, ама ти не се безпокоиш, нали? — попита го тя.

— А, не. Щом я няма в Лондон, сигурно е в Брайтън. И преди се е случвало. Може да е отишла при семейство Полк-Фаради.

— Ако искаш, ще се обадя тук-там и после ще се свържа с теб. Да ти спестя малко парички! — Инес много я биваше по икономиите.

— Не, благодаря, Инес. И без това искам да говоря с Алекс, ще се обадя сам.

— Дали не е мръднала нещо? Може да не е с всичкия си, как мислиш?

— Няма такова нещо. Просто от време на време й писва да седи тук.

После Сидни се обади на Полк-Фаради. Хити отговори:

— Здравей, Сид. Тази вечер Алекс има среща. Не се е върнал още.

— Сигурно ухажва Плъмър. Не е вярно, нали?

— Уговорката беше с един нов автор, за Върдж Прес, на чашка. Сидни, съжалявам, че не успяхме. Мен ако питаш, онзи сценарий е страхотен.

— Е, няма да се предаваме, може и да излезе нещо. Хити, обадих се да попитам — предполагам, Алисия не се е отбивала?

— Тук?

— Да, при вас.

— Не, защо? Не знаеш ли къде е?

— Заминала тази сутрин. Мислех, че отива в Лондон, но сигурно е в Брайтън, защото пробвах вече на две места в Лондон. Понякога просто иска да се махне за известно време, не мога да я виня за това. Всичко ми върви наопаки и не ставам за компания.

— Божичко, взе ли колата?

— Не, качих я на влака за Лондон. Не се тревожа, нали знаеш, че не й е за пръв път.

Той знаеше, че Хити знае. Слухът му почти долавяше прищракването в нейния мозък, тя не одобряваше постъпката на Алисия, как може да изостави мъжа си точно в такъв труден момент.

— Сид, ако до утре не се върне, обади се пак, моля те.

— Добре, Хити. Благодаря.

Още на другия ден госпожа Лилибанкс се обади и покани Сидни на вечеря.

— Месарят ми предложи днес чудесна прясна риба от Доувър и аз купих две с надеждата да вечеряме заедно.

— С удоволствие, благодаря. Да взема ли нещо и към колко да дойда?

— Седем и половина рано ли е? Ако искате да работите, можем да вечеряме по-късно.

— Седем и половина е добре.

— Нищо не носете, просто елате.

Но Сидни отиде с колата до Фрамлингъм и купи бутилка бяло вино. Този ден работата му спореше и той бе в добро настроение. Госпожа Лилибанкс се чувстваше отлично поради същата причина, рисуването й бе донесло удовлетворение и тя сподели с него радостта си (картината, върху която бе работила се намираше на горния етаж, и Сидни не можеше да я види, а и не пожела). Той преднамерено сподави обзелото го веселие — отсъствието на жена му налагаше да се разиграе мъничко самота и тревога.