Патриция Хайсмит - Без милост

В следващата сцена Бич е неузнаваем в одеждите на водопроводчик, забавно е да го гледаш. Икономът на дома настоятелно повтаря, че не са викали водопроводчик, а Бич не по-малко убедително отстоява обратното. Говорът му на работник е безукорен. Допуснат е в банята на първия етаж. Наблюдава прислужницата в будоара на госпожата. Поглежда в чантата за инструменти — там е сложил хлороформ. Първата жертва е икономът — халосва го с гаечния ключ по главата, в момента, когато се обръща да излезе от банята. Прислужницата чува лек шум и идва да разбере причината, Бич я причаква зад вратата, притиска кърпата с хлороформ до лицето й. Тя се свлича на пода. Бич взема чантата за инструменти, съвсем празна, с изключение на хлороформа и…

— Много си работлив днес. Поредната вятърничава идея?

Алисия стоеше на вратата, държеше голяма купа с ягоди.

— А-ха — подхвърли Сидни през рамо, неприятно му стана, че се отвлече, но не се ядоса както обикновено.

— Съжалявам за нахълтването, но вратата беше отворена. Госпожа Лилибанкс донесе това преда минута. Нали е много мила? Купила ги от града. Да ти сипя ли, или ще чакаш вечерята?

Сидни се изправи и учтиво се усмихна. Гледаше към Алисия, без да я вижда. Не можеше да пренастрои очите си, привикнали бяха с разстоянието до машината и белия лист в нея.

— Предпочитам след вечеря. Отдели ми съвсем малко.

— Окей, мили. Извинявай за безпокойството.

Сидни продължи да работи до вечерта, препрочете бележките и после отиде до пощата в Бликъм Хийт. Въпреки че писмото щеше да отпътува чак с утринната поща, той искаше да приключи с тази работа. Беше вторник, Алекс ще получи писмото сигурно в четвъртък сутринта. Сидни беше доволен. Краят на епизода с Бич бе скициран така:

„Доставчикът на вино за малко да попречи на Бич, обаче Бич го премахва, докато оня слиза в избата. Приятно възбуден от трите проснати тела в къщата, Бич решава да инсценира обир на банда, налива в стъклени чаши по няколко капки бира и уиски, без да оставя отпечатъци и разстила ленени салфетки на кухненската маса. Хладнокръвно напуска къщата с издута чанта, влиза в метрото, пристига в апартамента си. Обажда се на познат прекупвач, който идва още същата вечер. Заварва Бич да подрежда плячката, попаднала при него, както може да се предполага от друг човек. Издокаран като за вечеря, той дълго и с наслада се пазари, накрая прибира значителна сума, а къщата е чиста от крадените вещи — прекупвачът прибира златото и бижутата.“

— Още един Ники Кембъл? — попита Алисия.

— Не, друго е — той припряно приготвяше салатата, тъй като суфлето от яйца бе почти готово. Засега поне яйцата на село не бяха скъпи, лира и шест за дузина.

— Нов герой? Що за тип?

— Не ми се говори, да не ми мине котка път. Днес го измислих, следобед.

— Серии?

— А, не, слава богу. Самостоятелни епизоди — „мошеник“ — почти се отронва от устните му. — Това, което изпратих на Алекс трябва да стигне за сценарий на първия епизод. А сега, захващам се отново с „Големите планове“, ще вмъкна сюжетна линия.

Трябваше да признае, че предишните му два романа имаха следи от сюжет. Първият „Изборът на маймуната“, пресъздаваше неговите преживявания в търговския флот, прототипите на някои герои бяха членове на екипажа. Вторият „Игра на дама“ разказваше за три млади, весели и напористи двойки, които живеят в Манхатън и работят в магазин за стоки с намаление, плетат сложни интриги за служебно издигане, а също и за спечелване на чуждата мъжка или женска „половинка“. Той вече бе преполовил работата над тази книга, когато получи покана за парти в Сътън. Между множеството имаше шест или седем човека, минаващи за знаменитости — журналист от телевизията, актриса, автор на бестселър, продуцент от Бродуей, и… Алисия Снийзъм, привлякла Сидни от пръв поглед. Покани я на вечеря през следващата седмица, но тя не била свободна, била съвсем за кратко тук и т.н. С една дума — отказа, отряза му квитанциите. Сидни се оттегли в ъгъла за известно време да поразмисли върху създалото се положение. Тогава му дойде на ум следния план, който щеше да му осигури нейната компания поне за една вечер — да покани известни личности на парти. Естествено, кани Алисия, като не пропуска да подхвърли някои от имената на гостите. После му остава само да се надява и да чака. Почти бе решил да приведе намеренията си докрай. По-късно той използва идеята; включи нещо подобно в „Големите планове“ — един младеж, с помощта на ловки и безочливи маневри влиза в кръга на важни хора, животът му набира скорост и весело подскача нагоре по стълбицата на социалното битие. Що се отнася до онази вечер, Сидни събра кураж за втората покана — разходка с корабче около манхатънския остров. Може би това увери Алисия в неговите почтени намерения — среща през деня и сред стотици хора; или просто обичаше природата; или пък везните бяха наклонени от неговата настойчивост. Така или иначе, тя прие. Сидни работеше в магазин за преоценени стоки, освободи се един следобед като се престори на болен. Предчувстваше, че от този момент Алисия ще му принадлежи, въпреки че я смяташе за трудно достижима. Трезво преценяваше всяка своя стъпка от страх да не загуби. Направи й предложение преди тя да тръгне обратно за Англия. Алисия прие, но пожела да изчакат, родителите й биха искали да научат повече за него. Сидни й призна, че не разполага с пари, но мечтата му е да стане писател. Ползата от такова откровение бе очевидна, защото Алисия сподели, че иска да рисува, и каза с какви средства разполага — петдесет лири месечно. Сидни се запозна с майка й — Клариса Снийзъм, и лелята, при която бяха отседнали — госпожа Пимброук, която живееше на Осма източна улица. Алисия остана след заминаването на майка си за Кент още месец, посветен изцяло на планове за бъдещето: как и къде ще живеят в Англия. Освен това тя бе писала на баща си, подробно бе отговорила на всичките му въпроси. Накрая получиха родителското съгласие, макар че решението на Алисия едва ли би се повлияло от тях. Сидни си знаеше, че те съвсем не бяха очаровани от него, едва-едва бе прекосил летвата. Двамата с Алисия възнамеряваха да намерят къща на село, не им се оставаше в Лондон. Провинциалният живот ги привличаше, а можеше да се окаже и по-полезен за творческа работа. По време на „медения“ месец Сидни продължи да пише „Игра на дама“, а когато книгата бе откупена в Америка той помисли, че вече си е стъпил на краката. Алисия и нейните приятели го хвалеха, но парите бяха малко — хиляда и петстотин долара предплата. Сидни подхвана „Големите планове“, въодушевен от втората си книга. Скоро осъзна, че последният роман не е зареден със същия дух, защото той самият се чувстваше като попарен, след като въпреки очакванията му не преиздадоха „Игра на дама“. В „Големите планове“ героите на Сидни предначертават събитията в живота си. Шест човека се хващат на бас, че всеки ще постигне своята цел, а ако някой се отметне (изостави предвидената схема), трябва да плати неустойка. Едни губят, други печелят. Този, който иска да стане лекар, успява наполовина. Жена, изпаднала в отчаяние се изпълва с решимост; захвърля съпруг и поизрасналите си деца, за да се омъжи за своята голяма любов. А този, който успява да реализира всичките си желания, умира от меланхолия.