Джули Гарууд - От милост

Влезе в алеята към болницата. Забеляза, че пред козирката на спешното няма никакви линейки и коли и спря точно до знака „Паркирането забранено“, на местата, запазени за полицията.

Един санитар се появи от входа точно когато Тео излизаше от колата.

— Ей, приятел, не можеш да паркираш тук. Ще те глобят.

— Кола на ФБР — извика му Тео в отговор.

— По дяволите! — измърмори Джон, когато видя, че Бюканън паркира точно до сградата и влезе вътре.

Далас посегна към вратата.

— Обади се на Престън и Мънк. Кажи им да ме чакат на стълбището, от северната страна. Трябва да съгласуваме действията си, в случай че Бюканън създаде проблеми.

Далас затръшна вратата и побягна към болницата, а Джон грабна телефона си. След като приключи разговора, се пресегна към задната седалка и издърпа лаптопа си отпред. После отвори жабката, извади резервния ключ за колата, който бе поискал, когато вземаше колата под наем, и го пъхна в контактния ключ.

Далас едва сега започваше да се съмнява дали можеше да има доверие на Джон. Джон се усмихна на тази мисъл. Всички те — включително циничният, превъртял Камерън — при всичките им незаконни сделки и машинации си оставаха съвсем наивни и не оценяваха способностите на Джон. Те наистина вярваха, че той не може да вземе парите без тях. Още по-забавен бе фактът, че неговите работни пчелички смятаха, че той ще подели богатството с тях. Доверие. Какво чудесно оръжие.

Облегна се назад и изчака. Беше красива знойна нощ. Може би всичко щеше да се нареди и нямаше да се наложи да прибегне до резервния си план. Престън започваше да става твърде избухлив. Джон беше почти сигурен, че той няма да издържи и ще застреля някого. Тогава положението ставаше сериозно. Може би всички те щяха да умрат.

А това си беше истински късмет.

Тео се канеше да се качи пеша до втория етаж, но докато прекосяваше фоайето, Елиът Уотърсън му извика.

— Тренер? Родителите ми са горе.

Тийнейджърът стоеше в асансьора и държеше вратата отворена. Той очевидно си мислеше, че Тео е дошъл да постои с Чери и Даръл, докато трае операцията на Джон-Патрик.

Тео се качи в асансьора.

— Как си, Елиът?

Тийнейджърът се разплака. Изглеждаше така, сякаш се връща от полесражение. Очите му бяха подути, носът му — червен, изглеждаше тъжен и измъчен.

Сведе глава и прошепна:

— Чухте ли какво направих на малкия си брат? — Започна да плаче. — Нараних го, тренер. Нараних го много лошо.

— Сигурен съм, че е било нещастен случай, Елиът.

Тео знаеше, че Мишел бе дошла спешно в болницата и че пациентът й бе Джон-Патрик, малкото момче, което искаше Тео да застреля Лоис, но Джон-Пол, който му се обади по телефона, не му каза никакви подробности за това колко сериозно бе нараняването или как се бе случило. Въпреки това Тео знаеше, че Елиът никога не би наранил съзнателно брат си. Елиът бе добро момче от сплотено, любящо семейство.

— Знам, че не си искал да нараниш Джон-Патрик.

— Да, но аз съм виновен, а сега той ще умре.

Елиът едва не събори Тео, като се хвърли отгоре му. Вече ридаеше неудържимо, заровил лице в рамото на Тео. Елиът бе едро момче и бе поне петнайсет килограма по-тежък от Тео, но все още бе дете и се нуждаеше от утеха.

— Хайде да намерим майка ти — предложи Тео.

Елиът заекваше и говореше несвързано.

— Изобщо не трябваше… не исках да…

Тео съжали момчето от сърце. Прегърна го и го потупа по рамото.

— Всичко ще бъде наред. — Не беше обещание, беше молитва. — Не трябва да губиш надежда, Елиът.

Осъзна, че асансьорът не се движи. Протегна се и натисна бутона.

— Кажи ми какво се случи.

— Мама ми каза да не му купувам дартс. Каза, че е много малък и може да се нарани с тези остри стрелички, но Джон-Патрик много искаше да получи дартс за рождения ден, така че аз му купих. Мама много ми се ядоса. Трябваше да го върна… но не го направих. Закачих кръга на голямото дърво в предния двор. Закачих го ниско, за да е удобно за Джон-Патрик. Когато започна да се стъмва, му омръзна да играе и се качи на дървото, както обича да прави. Аз взех стреличките и започнах да ги хвърлям. Отдалечих се доста и ги хвърлях много силно.

Тео примигна. Знаеше какво ще последва. Елиът бе твърде разстроен, за да продължи. Вратите на асансьора се отвориха и Тео го издърпа да излезе.

Ноа стоеше облегнат на стената срещу асансьорите. Когато видя Елиът с Тео, той веднага тръгна по коридора, за да извика родителите на момчето.

— Джон-Патрик скочи от дървото точно когато бях хвърлил една стрела — изхлипа Елиът. — Улучих го в гърдите, може би в сърцето… Не знам, не заплака. Само погледна толкова изненадано. Аз извиках „не“ и се втурнах към него, защото знаех какво ще направи. Опита се да изтегли стреличката… но тя не излезе… само краят й се подаваше… и той затвори очи и падна на земята. Просто… се… строполи. Помислих, че е умрял. И татко видя как стана. Той тъкмо беше слязъл от пикапа и се качваше по стълбите. Джон-Патрик ще умре, нали? Знам, че ще умре.