Джули Гарууд - Танц в сенките

Дел сграбчи ръката на Джордан.

— Елате в линейката. Ще чакате там с нас.

Джордан ги последва, но не изпускаше от поглед Хейдън, която бе застанала до наетата кола и разговаряше със съдебния лекар. Когато приключи, набута Джордан на задната седалка на патрулната си кола, но не си даде труд да й сложи белезници. Приближиха до лекаря и спряха. Хейдън се обади на заместника си и остави съобщение на съпругата му да му предаде да се яви в полицейския участък колкото е възможно по-скоро.

— Кажи на Джо, че разследвам убийство.

Джордан се сви, когато чу веселите нотки в гласа на жената. Хейдън форсира двигателя и патрулната кола се понесе из града с виеща сирена.

Полицейският участък беше изключително малък. На Джордан й приличаше на декор в стар каубойски филм. Имаше две бюра с високи до кръста дървени перила помежду им, както и люлееща се врата, водеща към вътрешната част на помещението, в дъното на което се намираше тесният кабинет на шерифа с големината на будка за събиране на таксата по магистралата. Вратата вляво отвеждаше към коридора, където се помещаваха тоалетната и единствената килия.

В участъка нямаше никой, с изключение на една млада жена, която седеше пред компютъра и плачеше. Когато шефката на полицията и Джордан влязоха, тя попи очи с маншета на ризата си и наведе глава. Джордан чу как полицайката изруга под нос.

— Още ли имаш неприятности, Кари?

— Знаеш, че мразя всичко това.

— Разбира се, че знам. Откакто пое тази работа, не правиш нищо друго, освен да се оплакваш.

— Не съм я поела — измърмори младата жена. — Беше ми натрапена. И не съм се оплаквала толкова много.

— Не спори с мен в присъствието на заподозрян.

— Аз ли съм заподозряната? — попита Джордан.

Очакваше шефката на полицията да го потвърди. В крайна сметка трупът бе в нейния багажник. След това полицайката бе длъжна да й прочете правата, а тя щеше да поиска адвокат.

Нищо подобно не се случи.

— А не си ли заподозряна? — повтори шефката на полицията. Наклони глава и се намръщи, сякаш се колебаеше. — Ще реша, след като те разпитам.

Джордан помисли, че жената сигурно се шегува, но изражението на лицето й показваше, че е съвсем сериозна. Наистина ли смяташе, че Джордан доброволно ще отговори на въпросите и сама ще се признае за виновна, така че полицайката да я арестува? Не може да е истина, помисли си тя. Цялата история приличаше на някакъв кошмар.

Но килията си бе съвсем истинска. Беше завряна зад ъгъла, в дъното на коридора.

Шефката на полицията отведе Джордан в тясната стаичка, после затвори вратата.

— Ще те заключа тук, за да съм сигурна, че няма да избягаш, докато се върна на местопрестъплението, за да говоря с криминалните експерти. Ще взема и ключа — добави Хейдън — за всеки случай, ако на някого му хрумне да те освободи.

Джордан не каза нищо. Не можеше. Беше изгубила дар слово. Трябваше да се успокои, да събере мислите си. Отпусна се на походното легло, постави ръце на коленете си с дланите нагоре, изправи гръб и се втренчи в каменната стена отсреща. След няколко минути затвори очи и се опита да си припомни някои от упражненията по йога, чрез които инструкторката й бе казала, че се постига вътрешен покой. Е, в момента и дума не можеше да става за вътрешен покой, но поне можеше да се опита да укроти бесните удари на сърцето си, да успокои дишането, а след това може би да овладее и страха, който я бе сковал.

Минаха повече от два часа, преди Хейдън да се върне в участъка. Тя отключи вратата на килията и влезе, влачейки зад себе си стол с висока дървена облегалка. Джордан чу помощничката да мърмори нещо в другата стая, но не успя да различи думите.

— Да не би помощничката ви да плаче? — попита Джордан.

Полицайката настръхна.

— Разбира се, че не. Това би било непрофесионално.

И двете чуха изхлипване.

— Явно съм се объркала — рече Джордан.

— Ще записвам разговора — заяви Хейдън, измъкна отнякъде малък касетофон и го остави върху походното легло.

Полицай Хейдън явно бе изключително некомпетентна. Джордан искаше да я попита дали някога досега е разследвала убийство, но въпросът сигурно щеше да я ядоса, особено ако изтъкнеше, че още не й е прочела правата.

— Имам някои въпроси. Готова ли си да ми отговориш честно? — Хейдън не изчака арестуваната да й отвърне. — Можеш да започнеш, като ми обясниш как е възможно да караш кола и да не знаеш, че в багажника й има труп.