Джули Гарууд - Танц в сенките

— По-добре госпожица Бюканън да се моли Джей Ди да не се добере до свидетелката и да не я изплаши, така че да промени показанията си.

— Това няма значение. Всички спешни обаждания се записват, а Джей Ди не може да промени записите.

Двамата мъже говореха за Джордан, сякаш беше невидима. Тя бе удивена и че никой, изглежда, не възнамеряваше да направи нещо за трупа. Видя как шефката на полицията погледна в багажника, но това бе всичко. Доколкото знаеше Джордан, никой друг не бе проверил трупа. Медиците определено не бяха. Явно никой не се интересуваше коя е жертвата. Чудеше се кога ще си зададат този въпрос.

— Мислиш ли, че ще трябва да откараме трупа в Бърбън? — попита Дел.

— Сигурен съм. Ще трябва да висим тук, докато дойдат криминалистите, огледат местопрестъплението и съдебният лекар освободи тялото.

Уморена от ролята на почти безгласен наблюдател, Джордан благодари още веднъж на медиците, след това приближи до шефката на полицията и зачака жената да я забележи.

Вместо това, един от братята Дики забеляза, че ръцете й са свободни.

— Някой да сложи белезници на заподозряната — рече той. — Някой, който вече би трябвало да си е свършил работата.

Джордан пристъпи напред.

— Ти ли ме удари?

Докато отговаряше, мъжът не я гледаше в лицето.

— Никой не те е удрял — тросна се той.

— За бога, Ранди, погледни лицето й! Някой със сигурност здравата я е цапардосал! — изкрещя Маги Хейдън. — А има и свидетел. — Шерифът я изгледа смаяно и тя добави с кимване: — Да, има. Една жена е видяла как брат ти е измъкнал телефона от ръката й, а след това я ударил с юмрук. — Снижи глас и продължи: — Така че вече нищо не може да бъде променено. Твърде късно е. Може да се стигне до съд.

Джей Ди, който се бе облегнал нехайно на шерифската кола и крещеше заканите си към Хейдън, рязко се изправи, когато чу за свидетеля.

— Какъв свидетел? Кой е видял, какво? Ако ще ме обвиняват в нещо, което не съм извършил, искам да знам името му.

— Когато му дойде времето, ще го узнаеш, Джей Ди — отвърна полицайката.

— Полицейски началник Хейдън, искам да повдигна обвинение — намеси се Джордан.

— Ти по-добре мълчи — скастри я Хейдън.

— Искам да го арестувате — настоя Джордан.

Униформената жена поклати глава:

— Не ме интересува какво искаш. А сега по-добре си дръж устата затворена.

Джей Ди кимна одобрително.

— Ранди, не ти ли се струва любопитно, че Хейдън вдига пара за някакво си малко по-грубо отношение към опасен заподозрян, навярно извършил жестоко убийство? Не можеш да го оспориш. Доказателството е там и всеки може да го види. Трупът не е бил нито в моята, нито в твоята кола, Ранди. Беше в нейната. И откога сме се загрижили толкова дали някакъв убиец е бил ударен?

Двамата братя Дики бяха едни от най-неприятните личности, които Джордан някога бе срещала. И двамата имаха телосложение на борци, оставили мускулите си да се отпуснат. Вратовете им бяха дебели, а раменете — тлъсти. Джей Ди беше по-висок от брат си, но немного. Ранди имаше корем и двойна брадичка. И двамата бяха с малки очички, но тези на Джей Ди бяха сближени като на пор.

Началничката на полицията най-после реши да удостои Джордан с вниманието си.

— Името ми е Маги Хейдън. А ти си?

След като държеше шофьорската й книжка в ръка, полицайката вече отлично знаеше коя е, но ако искаше да спазва формалностите, Джордан нямаше да й противоречи. Затова каза името си и съобщи адреса си.

— Искам незабавно да ми отговориш на някои въпроси. Знаеш ли кой е мъжът в багажника на колата? Мъртвият. Знаеш ли името му?

— Да — отвърна Джордан. — Казва се професор Хорас Атънс Макена.

— Откъде го познаваш? — продължи с разпита шефката на полицията.

Джордан набързо обясни къде и как се бе запознала с професора и защо е дошла в Серенити. Хейдън явно не повярва на нито една нейна дума.

— Ще дойдеш с мен в полицейския участък — отсече тя. — Има да даваш доста обяснения. Ще изчакаме тук, докато дойде патологът, затова не оказвай съпротива, защото иначе ще ти сложа белезници.

Без да кажат нито дума, шериф Рандал и брат му се запътиха към колата си. Лицето на Джей Ди бе изкривено в отвратителна самодоволна усмивка.

— Полицейски началник Хейдън, може ли да ви задам един въпрос? — попита Джордан. Вътрешно бушуваше от гняв, но външно изглеждаше спокойна. Щеше да бъде прекалено да искат да е мила и любезна.

— Давай, но по-бързо — рязко отвърна полицайката.

— Откъде шерифът знае, че в багажника на колата ми има труп?