Джули Гарууд - Танц в сенките

Господи, какво ставаше тук?

Добре, ще погледне още веднъж, но, о, господи, никак не й се щеше. Пое дълбоко дъх, завъртя отново ключа и мислено се стегна.

О, боже, той все още е там.

Остави ключа в ключалката, притича отпред, протегна ръка и грабна мобилния си телефон от предната седалка.

На кого трябваше да се обади? В полицейското управление на Серенити? В окръжното или градското? На шерифа? Или на ФБР?

Две неща знаеше със сигурност. Първо, бяха й устроили капан, и второ — бе затънала до гуша. По дяволите, та тя беше добросъвестен гражданин, който спазва законите. Не разкарваше насам-натам трупове в багажника си и освен това нямаше ни най-малка представа какво да прави.

Нуждаеше се от съвет, при това бързо. Първият човек, на когото й хрумна да се обади, беше баща й. Като федерален съдия със сигурност щеше да знае какво да прави. Но в същото време се тревожеше прекалено много, както всички бащи, а и в момента имаше достатъчно притеснения с процеса в Бостън.

Реши да се обади на Ник. Брат й работеше за ФБР.

Телефонът й внезапно иззвъня. Звукът я стресна, тя извика и едва не изтърва телефона.

— Да? — Звучеше така, сякаш я душеха.

Обаждаше се сестра й. Изглежда, не забеляза истеричните нотки в гласа на Джордан.

— Няма да повярваш какво открих. Дори не си търсех рокля, но в крайна сметка си купих две. Имаше разпродажба и едва не купих една и за теб, но вкусовете ни са толкова различни, че сигурно нямаше да ти хареса. Дали все пак да не отида да я купя? Разпродажбата няма да продължи дълго, а и винаги мога да я върна…

— Какво? О, господи, Сидни, за какво говориш? Няма значение. Вкъщи ли си?

— Да. Защо?

— Има ли някой друг там?

— Не. Защо, Джордан, нещо не е ли наред?

Запита се как ли ще реагира Сидни, ако й каже истината. Да, нещо не е наред. В багажника на колата ми има труп.

Но Джордан не можеше да й каже. Ако Сидни й повярва, само ще се разстрои, а и нищо не можеше да направи от Бостън. Освен това, колкото и да обичаше сестра си, тя изобщо не можеше да пази тайна и щеше веднага да хукне да търси родителите им, за да съобщи новината. Всъщност сигурно щеше да каже на всеки, готов да я изслуша.

— По-късно ще ти обясня. Сега трябва да се обадя на Ник.

— Почакай. Ами роклята? Искаш ли…

Джордан прекъсна връзката, без да отговори на въпроса й, и бързо набра телефона на Ник.

Брат й не се обади. Вместо него чу гласа на партньора му Ноа.

Мили боже, не можеше да си поеме дъх.

— Здравей, Джордан. Ник не може да говори в момента. Ще му предам да ти се обади по-късно. Още ли си в Тексас?

— Да, но, Ноа…

— Страхотен щат, нали?

— В беда съм.

Паниката в гласа й отекна ясно и високо по линията.

— Каква беда? — тихо попита той.

— В багажника на колата ми има труп.

— Сериозно?

Явно не беше особено впечатлен.

— Той е в найлонов чувал.

— Така ли?

Не знаеше защо му съобщава тази подробност, но в момента й се стори много важно той да знае за найлоновия чувал.

— Облечен е в пижама на сини и бели райета. Макар че няма чехли.

— Джордан, поеми си въздух и се успокой.

— Да се успокоя? Чу ли какво ти казах току-що? Не схвана ли, че в багажника на колата ми има труп?

— Да, чух какво ми каза. — Тонът му беше вбесяващо невъзмутим. Звучеше така, сякаш не му съобщава нищо особено, което, разбира се, беше абсурдно, но фактът, че бе толкова спокоен, й помогна да се посъвземе. — Знаеш ли кой е той?

— Професор Макена. — Тя пое дълбоко дъх и снижи глас. — Запознах се с него на сватбата на Дилън. Снощи вечерях с него. Не, бъркам. Преди две вечери. Беше отвратителен. Ядеше като животно. Ужасно е да се говори по този начин за мъртвец, нали? Само че тогава той не беше мъртъв…

Осъзна, че бъбри несвързано и спря по средата на изречението. Един микробус влезе в паркинга и спря близо до предната врата. От него излезе жена на средна възраст, взря се за миг в Джордан, после влезе в магазина.

— Трябва да се махна оттук — прошепна тя. — Трябва да се отърва от него. Нали? Искам да кажа, че са ми устроили капан, за да ме обвинят в убийство.

— Джордан, къде си в момента?

— На паркинга пред бакалията в Серенити, Тексас. Градът е толкова малък, че почти не се вижда на картата. На около шейсет километра западно от Бърбън. Сигурно бих могла да изхвърля трупа там… Нали разбираш, ще намеря някое уединено място и…

— Никъде няма да изхвърляш трупа. Ето какво ще направиш. Ще се обадиш, за да съобщиш за него, аз също ще го направя — обясни Ноа. — Освен това след час, най-много два, ще изпратя там двама агенти на ФБР. А и Финикс не е много далеч. Двамата с Ник ще дойдем колкото е възможно по-скоро.