Джули Гарууд - Танц в сенките

— Да, ще се радвам, но…

— Не се тревожи. Утре ще го поръчам и ще го добавя към сметката ти. Канди? Върви да вземеш още една картичка за подаръци и напиши върху нея името на Джордан.

Джордан се запозна с всичките двайсет и три жени и беше благодарна, че всички имат табелки с имената. През следващия час тя наблюдаваше отварянето на подаръците, докато отпиваше от сладкия пунш и похапваше кейк със сметана, покрит с дебел слой сладолед.

Когато се прибра в стаята си, имаше чувството, че във вените й тече захар вместо кръв. Бе напълно изцедена.

Спа непробудно през цялата нощ, на другата сутрин върна всички телефонни обаждания и остана в мотела до десет. Смяташе да отиде в застрахователната агенция, да копира останалите документи, да ги донесе в мотела, а после да изтича до сервиза на Лойд, за да го изчака да свърши с поправката на колата. И той щеше да свърши, каза си младата жена, дори да се наложи да виси над главата му и да го ръга с остен. Едно нещо бе сигурно: нямаше да търпи повече ново забавяне или изненади.

Но планът й се провали. Чарлин я посрещна с лоша новина:

— Опаковаха машината и я отнесоха един час след като Стив съобщи на продавача, че няма да я купи. Много ли ти остана да копираш?

— Около двеста страници — отвърна Джордан.

Благодари на Чарлин отново и се върна в мотела. Добре, планът се променяше. Щеше да отиде да вземе колата, а след това ще отскочи до бакалията, за да види с каква копирна машина разполагат. Ако не се зареждаше автоматично, щеше да потърси друга.

Лойд крачеше пред сервиза.

— Колата е готова! — изкрещя в секундата, в която я зърна. — Можеш да я вземеш. Дори свърших по-рано. Казах ти, че ще я поправя и го направих. Доволна ли си?

Целият се тресеше от нерви. Когато й подаваше сметката, ръката му трепереше. Явно бързаше да се отърве от нея, защото дори не преброи парите, които Джордан му даде.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не, всичко е наред — припряно отвърна механикът. — Сега можеш да потегляш. — И без да я погледне повече, той се скри в сервиза.

Тя остави чантата си и лаптопа на предната седалка и завъртя стартера. Всичко изглеждаше наред. Реши, че Лойд спокойно можеше да спори с професор Макена за първото място на конкурс за откачалки. Радваше се, че повече няма да й се налага да си има вземане даване с него.

Подкара направо към бакалията и с облекчение установи, че копирната им машина е модерна и снабдена с всички екстри. Зае се за работа. Смяташе, че ако побърза, ще свърши за два часа. След това ще се обади на професора и ще му върне кутиите.

Напомни си, че е по-добре да се подсигури, отколкото сетне да съжалява. Затова купи вода, ако колата пак започне да прави номера на пътя. Освен това възнамеряваше да спре на първата бензиностанция и да купи антифриз за радиатора, ако отново се появи теч.

Изнесе двете деветлитрови бутилки с минерална вода от магазина. Паркингът беше пуст. Нищо чудно. Едва ли някой щеше да тръгне да пазарува в тази жега. Днес беше още по-горещо от вчера. Тя присви очи под палещите слънчеви лъчи. Имаше чувството, че ще изгори само докато стигне до колата. Остави бутилките на земята до багажника. Докато търсеше ключовете в чантата си, забеляза някакво парче найлон да се подава от процепа на капака. Стори й се странно, че не го е забелязала досега. Опита се да го издърпа, но не успя.

Намери ключа и го пъхна в ключалката. Капакът отскочи рязко нагоре и тя се дръпна. Погледна вътре… и замръзна. После бавно го затвори.

— Не — прошепна младата жена. — Не може да бъде. — Поклати глава. Просто й се привиждат разни неща, това е всичко. Въображението й си играеше лоши шегички с нея. Виновна е всичката онази захар, която погълна… и жегата. Да, това беше. Жегата. Навярно е получила слънчев удар, без да разбере.

Отново отвори капака. Имаше чувството, че сърцето й спря да бие. Вътре в багажника, свит като голям котарак в най-голямата найлонова торба, която бе виждала, беше професор Макена. Безжизнените му очи бяха широко отворени и сякаш се взираха в нея. Джордан бе толкова потресена, че едва смогваше да си поеме дъх. Не знаеше колко дълго остана така, взряна в мъжа — две секунди или може би три, но й се стори, че е изминала цяла вечност, докато вцепененият й мозък се размърда и изпрати сигнали към тялото.

Когато това стана, я обзе паника. Изпусна чантата си, препъна се в една от бутилките с минерална вода и затвори с трясък капака на колата. Колкото и отчаяно да се опитваше, не можеше да се убеди, че не е видяла труп в багажника.