Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Обясни ми как изглеждаше къщата й?

— Безупречна. Подредена и лъсната, нямаше и прашинка наоколо. Всекидневната беше малка — две кресла, диван, телевизор. Но знаеш ли кое беше странното, Пит? По стените липсваха картини, нямаше дори семейни снимки. Спомням си как си помислих, че това наистина е странно. Мебелите бяха покрити с найлонови калъфи. Предполагам, че много хора го правят. Все пак, както ти казах, всичко наоколо беше безупречно чисто, но имаше странна миризма.

— На какво миришеше?

— На оцет и на амоняк. Миризмата беше толкова силна, че ми смъдеше на очите. Предположих, че това е от някакъв много силен препарат за почистване… А след това я последвах в кухнята. И там беше съвършено чисто. Нямаше нищо по полиците, нито една кърпа на мивката, нищичко. Тя ме покани да седна, докато направи по чаша кафе и тогава забелязах онези неща на масата. Имаше солница и червен пипер, но между тях лежеше една огромна прозрачна пластмасова кутия с розови таблетки против стомашни киселини, а до нея — шише за кетчуп с парлив сос. Помислих си, че това е дяволски странно… И тогава забелязах кучето. Това животно наклони везните. Беше един кокер шпаньол, клекнал до задната врата. Не откъсваше нито за миг очите си от нея. Тя сложи чиния с шоколадови бисквити на масата и когато се обърна да донесе кафето, взех една от бисквитите и я пуснах на пода до мене, за да видя дали кучето ще дойде да я изяде. Но то дори не ме погледна. По дяволите, то така се страхуваше от нея, че не смееше да мигне, следейки всяко нейно движение. Ако шерифът го беше видял в нейно присъствие, щеше да проумее, че нещо наистина не е наред. Но когато я е разпитвал, кокер шпаньолът е бил навън в колибката си.

— Шерифът е влязъл в къщата й и не е забелязал нищо необичайно.

— Аз извадих късмет, но и тя беше нагла и безразсъдна.

— Какво те накара да се върнеш в къщата, след като вече си беше тръгнал?

— Първо имах намерение да повикам помощ, а през това време да наблюдавам жената, за да видя къде ще отиде. Но веднага щом излязох, усетих, че трябва да се върна в къщата и то веднага. Имах чувството, че тя знае, че съм по следите й. И бях сигурен, че момчето е някъде в къщата.

— Интуицията ти е била изострена до крайност — рече Моргенщерн. — Ето, затова аз те последвах.

— Знам. Онзи позорен футболен мач.

Шефът се усмихна.

— Само преди две седмици пак го видях в спортното предаване на Си Ен Ен. Сигурно пускат този клип поне два пъти в годината.

— Иска ми се да престанат, това е стара работа.

Двамата мъже се изправиха. Ник доста се извисяваше над шефа си. Обутият с черни мокасини от естествена кожа с ресни Моргенщерн беше висок метър и седемдесет и пет, а Ник над два и десет. Неговият шеф имаше оредяваща руса коса, която бързо посивяваше, а очилата му с дебели стъкла току се смъкваха върху тънкия му нос. Винаги носеше консервативен черен или тъмносин костюм, бяла колосана риза с дълги ръкави и вратовръзка на дискретни райета. За страничните хора Моргенщерн приличаше на недодялан университетски професор, но за агентите му той беше истински великан във всяко отношение. Справяше се великолепно с работата си и зверското натоварване, без дори да му мигне окото.

— Ще се видим след месец, Ник, но нито ден по-рано.

— Съгласен съм.

— Началникът му понечи да излезе от стаята, но спря.

— Все така ли повръщаш, когато се качиш на самолет?

— Има ли нещо, което да не знаеш за мен?

— Струва ми се, че не.

— А кога за последен път съм чукал жена?

Моргенщерн се престори, че е шокиран от въпроса му.

— Било е много отдавна. През този период явно си бил на сухо. — Ник се засмя, а шефът допълни: — Някой ден и ти ще срещнеш подходящата жена. Е, бог да й е на помощ.

— Аз дори не я търся.

Моргенщерн му се усмихна бащински.

— Точно сега е моментът да я намериш. Ти няма да я търсиш, но тя ще ти се стовари най-неочаквано на главата, също като моята Кейти. Нямах никакъв шанс да се измъкна и предвиждам, че и с теб ще стане същото. Тя е някъде там навън и просто те чака.

— Ще й се наложи дяволски дълго да чака — отговори Ник. — При нашата професия женитбата не влиза в сметката.

— С Кейти се справяме някак вече повече от двайсет години.

— Кейти е светица.

— Но ти не отговори на въпроса ми, Ник.

— Дали повръщам, когато се кача на самолет? Да, дявол го взел.

Моргенщерн се изкиска.

— Е, тогава приятно пътуване до дома.

— Знаеш ли какво, Пит, повечето психиатри биха се опитали да достигнат до същината на моята фобия, а ти се забавляваш с нея.