Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Със сигурност никой друг в Бюрото не бе така всеотдаен в работата си и с такава добра квалификация като Моргенщерн. Той беше и дипломиран психиатър, та затова от време на време обичаше да поговори насаме с всеки от агентите си. Само това, че умееше да седне с тях и да разбере какво мислят, оправдаваше напълно изразходваните пари и време за обучението му в „Харвард“. Всички трябваше да търпят тази негова чудатост и го мразеха за това.

В момента той бе в настроение да говори за случая „Старк“. Беше пристигнал със самолет от Вашингтон в Синсинати и бе помолил Ник да намине при него на връщане от семинара в Сан Франциско. Ник нямаше желание да обсъжда случая „Старк“ — той беше отпреди месец и дори не му се мислеше за него, но никой не го питаше дали искаше или не.

Той изчака своя шеф в регионалния офис на Бюрото. След това седна срещу него от другата страна на полираната дъбова маса за конференции и в продължение на двайсет минути слуша как Моргенщерн прави преглед на някои подробности около този странен случай. Ник запази спокойствие, докато Моргенщерн не му довери, че ще получи похвала за героичните си действия. Изгуби самообладание, но само за миг, тъй като беше спец по прикриването на истинските си чувства. Дори неговият шеф, който винаги зорко следеше за издайнически белези на изтощение или свръхнапрежение, се излъга и реши, че той отново се е справил със задачата без особени усилия. Или поне така си мислеше Ник.

Когато съвещанието приключи, Моргенщерн мълчаливо се взря в стоманено сините очи на своя агент. И накрая, след една цяла дълга минута, го попита:

— Какво почувства, когато я застреля?

— Това необходимо ли е, сър? Измина един месец оттогава.

— Не сме на официално съвещание, Ник. Тук сме само ти и аз. Дори не е нужно да ме наричаш „сър“. А сега ми отговори на въпроса: Какво почувства?

Ник нервно се въртеше на стола с твърда облегалка, подобно на малко момченце, принудено да си признае, че е направило беля.

— Какво, по дяволите, целиш с този въпрос? — не издържа накрая агентът.

Като се престори, че не е забелязал избухването му, шефът зададе въпроса за трети път:

— Знаеш какво те питам. Точно в онази секунда какво почувства? Спомняш ли си?

Предлагаше му начин да се измъкне. Ник знаеше, че може да го излъже, като му каже: „Не, не си спомням, бях прекалено зает в момента, за да анализирам чувствата си“. Но отношенията им винаги се основаваха на честност и той не искаше сега да ги провали. Пък и беше сигурен, че шефът ще прозре лъжата. Осъзнавайки, че е безсмислено да увърта, той реши да бъде прям:

— Да, спомням си. Почувствах се добре — прошепна Ник. — Наистина добре, по дяволите! Пит, аз бях направо в еуфория. Ако се бях поколебал дори трийсетина секунди преди да извадя пистолета, онова момченце щеше да е мъртво. Този път работата наистина бе на косъм.

— Но ти стигна навреме до детето.

— Трябваше по-бързо да проумея какво става.

Моргенщерн въздъхна. Ник беше най-самокритичен от агентите му.

— Ти единствен проумя какво става — напомни му шефът. — Не бъди толкова жесток към себе си.

— Чете ли вестниците? Репортерите твърдяха, че тя е луда, но те не са видели погледа й. А аз го зърнах и ти казвам, че тя въобще не беше луда. Беше самото олицетворение на злото.

— Да, четох вестниците, там наистина я наричаха луда. Очаквах това — добави Моргенщерн. — Разбирам защо го направиха и смятам, че ти също проумяваш. Това е единственият начин обществото да проумее едно такова гнусно престъпление. Иска им се да вярват, че само един ненормален — мъж или жена, би могъл да причини такива гадни, отвратителни неща на друго човешко същество, че само луд човек би изпитал удоволствие от убийството на невинни. Много от тези престъпници са луди, но някои не са. Злото наистина съществува. Ние двамата с теб сме го виждали. Някъде по пътя тази жена Старк е направила съзнателния избор да премине границата.

— Хората се страхуват от онова, което не разбират.

— Да — съгласи се Моргенщерн. — И има голям процент теоретици, които не щат да повярват, че злото съществува. Ако не могат да го обяснят със своите закостенели умове, значи просто не може да бъде. Според мен това е една от причините нашата култура да представлява такава плодородна почва за покварата. Някои от колегите ни вярват, че могат да оправят всичко с помощта на една многословна диагноза и няколко промиващи мозъка лекарства.

— Според един от твоите колеги съпругът на Старк я контролирал напълно и тя изпитвала такъв ужас от него, че превъртяла. С други думи, би трябвало да я съжаляваме.