Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Той отново се засмя.

— Е, ще се видим след месец — повтори шефът с усмивка и с големи крачки напусна кабинета.

Ник прибра папките си и проведе няколко неотложни телефонни разговора с Бостънския офис и с Франк О’Лиъри в Куантико. След това спря едно такси на улицата и заедно с един от местните агенти замина за летището. Тъй като нямаше начин да избегне наложената му почивка, той колебливо реши да направи някои планове. Всъщност се канеше да се отпусне, предприемайки едно плаване заедно с Тео, най-големия от братята си. Ако успееше, разбира се, да го откъсне от работата му за два-три дни. А след това възнамеряваше да прекоси половината страна и да пътува с колата си до Холи Оукс, щата Айова, за да се види с най-добрия си приятел Томи. И сериозно да се заеме с малко риболов. Моргенщерн не спомена, че преди две седмици О’Лиъри бе отложил обсъждането на повишението. Докато беше във ваканция, Ник смяташе да премисли плюсовете и минусите на новата работа. Разчиташе Томи да му помогне да вземе решение. Чувстваше го по-близък от собствените си петима братя и му се доверяваше напълно. Неговият приятел щеше да играе обичайната си роля на „адвокат на дявола“ и Ник се надяваше, че когато дойдеше време да се върне на работа, щеше да знае какво ще предприеме.

Уверен бе, че Томи се притеснява за него. През последните шест месеца непрекъснато му досаждаше с имейли, в които настояваше да се видят. Също като Моргенщерн, Томи разбираше с какви кошмари и напрежение е изпълнена работата му. И също смяташе, че се нуждае от почивка.

Томи водеше своята собствена битка и на всеки три месеца, когато той отидеше в Канзаския медицински център за изследвания, Ник усещаше онова странно присвиване в стомаха, което продължаваше, докато не получеше добри новини от приятеля си по електронната поща. Засега той имаше късмет: развитието на рака бе спряно. Но болестта си беше там, витаеше наоколо и се готвеше да нанесе удар. Томи се беше научил да се справя с нея. Но не и Ник. С удоволствие би дал дясната си ръка, ако с това би могъл да премахне болката и страданията му, но нещата не ставаха така. Както се бе изразил Томи, това беше неговата собствена война и сам трябваше да я води, а единственото, което можеше да направи Ник, беше да е на разположение, когато има нужда от него.

Агентът изведнъж стана нетърпелив, искаше по-бързо да види приятеля си. Дори бе възможно да го уговори да свали за една нощ расото си и двамата да се напият до козирката, както едно време, когато бяха съквартиранти в Пен Стейт.

Пък и най-накрая щеше да се запознае с единственото семейство на Томи — неговата малка сестричка Лорен. Тя беше с осем години по-млада от брат си и бе израснала при монахините в пансиона за девойки от богати семейства, намиращ се в планините край Женева. Томи няколко пъти се беше опитвал да я доведе в Америка, но условията на попечителството и адвокатите, на които бяха поверени парите, убедиха съдиите да я държат в уединение, докато навърши пълнолетие и може сама да взема решения. Томи беше обяснил на Ник, че положението не било чак толкова ужасно и че като спазвали закона, адвокатите всъщност защитавали имуществото.

От известно време Лорен вече беше пълнолетна и преди година се бе преселила в Холи Оукс, за да бъде близо до брат си. Ник никога не беше я виждал, но си спомняше снимките й, които Томи някога бе държал, прикрепени над огледалото. На тях тя приличаше на улично хлапе с плисирана черна пола и униформена бяла блуза, която висеше развлечено. Единият от три-четвъртите й чорапи се беше смъкнал и усукал около глезена. Колената й бяха покрити със струпеи, а дългата й кестенява къдрава коса падаше небрежно над челото и закриваше окото й. Двамата с Томи се бяха разсмели при вида на тази снимка. По времето, когато е била направена, Лорен със сигурност не е била на повече от седем-осем години, но Ник бе запомнил веселата й усмивка и искрящите очи, които подсказваха, че вечните оплаквания на монахините от нея си имат основания. В момичето наистина имаше нещо дяволито. А такава ненаситна жажда за живот със сигурност някой ден щеше да й докара бели на главата.

„Да, точно от почивка имам нужда“, помисли си Ник. Завръщането му у дома в Бостън бе ключът към осъществяването на всичките му планове, а това означаваше, че първо ще му се наложи да се качи на проклетия самолет. Мразеше да лети със самолет повече от всичко на света. Истината бе, че си умираше от страх.

Веднага щом пристигна на летището, по тялото му изби студена пот. Знаеше, че когато дойдеше време да се качи на самолета, лицето му щеше да е бледо като на мъртвец. „Боинг 777“ пътуваше за Лондон с кратък престой в Бостън, където, слава богу, Ник щеше да слезе. И да си отиде у дома в градската си къща в Бийкън Хил. Преди три години беше купил сградата от чичо си, но все още не бе разопаковал кашоните, оставени от носачите посред всекидневната. Дори не бе включил модерната аудиосистема, която най-малкият му брат Закари бе настоял да избере за него.