Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Отново усети как стомахът му се свива от страх, докато представяше документите си за самоличност и разрешителното си на офицера от охраната на летището. Педантичният мъж на средна възраст на име Джонсън нервно хапеше тънката си горна устна, докато компютърът му даде името на Ник и кодовото потвърждение. След това го придружи до металния детектор, покрай който минаваха всички пътници, връчи му бордовата карта и му помаха за сбогом.

Капитан Джеймс Т. Соренски го чакаше в големия салон. През последните три години Ник беше летял най-малко шест пъти с него и знаеше, че е отличен, изключително добросъвестен пилот. Беше проверил професионалната му биография просто за да е сигурен, че в миналото му няма нищо подозрително, което да подсказва възможността да получи нервен срив по време на полет. Дори знаеше каква паста за зъби предпочита капитанът. Но всички тези познания не успокояваха ни най-малко. Соренски беше завършил Военновъздушната академия с пълно отличие и от осемнайсет години работеше за, „Делта“. Досието му беше безупречно, но и това май нямаше значение. Стомахът на Ник отново се присви. Знаеше, че всичко се свежда до въпроса за доверието, а Соренски не му беше съвсем чужд — напоследък двамата си говореха на „ти“. Но все пак не му харесваше против волята си да му довери управлението на тези близо 159 тона стомана във въздуха.

Соренски можеше да бъде модел за плакат на Въздушните линии — безупречно подстригана, посребрена коса, идеално изгладена тъмносиня униформа с остри като бръснач ръбове на панталона, висока, стегната фигура. Самият Ник съвсем не беше с наднормено тегло, но въпреки това до него се чувстваше огромен като американски лос. Капитанът излъчваше увереност. Той строго спазваше собствените си правила, което Ник оценяваше високо. Макар че агентът имаше правителствено разрешение и съгласието на Федералната авиационна агенция да вземе със себе си в самолета своя зареден пистолет „Зиг Зауер“, той знаеше, че това изнервя Соренски — последното нещо, от което Ник имаше нужда. Предварително беше изпразнил пистолета и когато капитанът го поздрави, той пусна пълнителя в ръката му.

— Радвам се да те видя отново, Ник.

— Как си днес, Джим?

Соренски се усмихна.

— Все още ли се притесняваш, че може да получа сърдечен удар по време на полет?

Ник сви рамене, за да прикрие смущението си.

— И тая мисъл ми е минавала през ума — призна той.

— Да, възможно е да се случи, но аз не съм единственият човек на борда, който може да управлява този самолет.

— Знам.

— Но от това не се чувстваш по-добре, нали така?

— Прав си.

— Като се има предвид колко често ти се налага да летиш, би трябвало да си свикнал.

— Но това все още не се е случило.

— Твоят шеф знае ли, че ти прилошава всеки път, като се качиш на самолет?

— Разбира се — отвърна Ник. — Той е садист.

Соренски се разсмя и обеща:

— Ще се постарая полетът днес наистина да мине гладко. Няма да дойдеш с нас в Лондон, нали?

— Да летя над океана? Това никога няма да стане. — При тази мисъл Ник отново усети, че му призлява.

— Някога бил ли си в Европа?

— Все още не. Ще отида в Европа, когато стане възможно да пътувам с кола дотам.

Капитанът погледна пълнителя в дланта си.

— Благодаря ти, че ми го даваш. Иначе нямам законно право да ти го поискам.

— Знам, че ставаш нервен, когато някой е със заредено оръжие на борда. А аз не искам нервен пилот да управлява този самолет.

Ник се опита да се измъкне и да се настани на мястото си, но капитанът беше в настроение да бъбри.

— Между другото, преди месец прочетох във вестника хубава статия за това как си спасил живота на едно бедно момче. Беше ми много интересно да науча за миналото ти и за твоя най-добър приятел, онзи свещеник… Как най-накрая двамата сте се разделили и всеки е поел по своя път. Сега ти носиш значка, а той — кръст. Щом като научих, че си спасил онова дете, се почувствах горд, че те познавам.

— Просто си вършех работата.

— В статията се споменаваше и къде работиш. Как ви наричаха вас дванайсетимата? О, да, Апостолите.

— Все още не съм разбрал по какъв начин журналистът е успял да се добере до тази информация. Сигурен съм, че никой извън нашия отдел не знаеше за това прозвище.

— Все пак, много е подходящо. Ти си спасил живота на онова малко момче.

— Този път просто имахме късмет.

— Репортерът пишеше, че си отказал да дадеш интервю.

— Не работя за слава, Джим. Просто направих онова, което беше необходимо.