Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Да и аз го чух, но това са глупости. Старк е толкова покварена жена, колкото и съпругът й. Открихме нейни отпечатъци навсякъде по онези фотографски ленти, наред с неговите. Тя е участвала доброволно в тази работа, но аз наистина вярвам, че не е издържала психически. По-рано те никога не са преследвали деца.

— Кълна се в Бога, Пит, тя ми се усмихваше. Люлееше детето на ръце и държеше касапския нож над главата му. То беше в безсъзнание, но виждах, че все още диша. Тя ме чакаше. Знаеше, че съм проумял всичко, и според мен искаше да я гледам как го убива. — Той млъкна и поклати глава. — Да, исках да я гръмна. Съжалявам само, че и съпругът й не беше там. Открихте ли вече някакви следи? Струва ми се, че трябва да пуснеш нашия приятел Ноа по дирите му.

— Точно това обмислях, но те искат да хванат Доналд Старк жив, за да могат да го разпитат. А много добре знаят, че ако той създаде някакви неприятности, каквито и да е, Ноа няма да се поколебае да стреля.

— Хлебарките се убиват, Пит. Не можеш да ги опитомиш. Ноа е прав. — Той разкърши рамене, за да отпусне схванатите си мускули, и след това отбеляза: — Струва ми се, че пак ще трябва да бия отбой.

— Защо го казваш?

— Имам чувството, че съм се изчерпал. Нали и ти мислиш така?

Моргенщерн рязко поклати глава:

— Не, просто си малко уморен и това е всичко. Нищо от нашия разговор няма да влезе в доклада ми. Сериозно ти обещах, че всичко ще си остане между мен и теб. Ти много отдавна трябваше да си вземеш почивка, но грешката е моя, че не те задължих. Искам да си отдъхнеш един месец и да си наместиш мозъка.

Мрачното лице на Ник омекна и на него се появи нещо като усмивка.

— Да си наместя мозъка ли?

— Да се разтовариш — обясни шефът. — Или поне да се опиташ да го направиш. Кога за последен път пътува до залива Нейтън да видиш онова твое голямо семейство?

— Доста отдавна беше — призна Ник. — Свързвам се с тях по електронната поща. Те са страшно заети, също като мен.

— Иди си у дома, ще ти се отрази добре. Близките ти ще се радват да те видят. Как я кара съдията?

— Татко е добре — отговори Ник.

— Ами какво става с твоя приятел отец Мадън?

— Всяка нощ разговарям с Томи чрез имейли.

— А може би трябва да се видите и да си поговорите на четири очи.

— Смяташ, че имам нужда от духовен наставник? — с усмивка попита Ник.

— Е, поне имаш нужда да се посмееш.

— Да, може би си прав — съгласи се агентът. След това отново възвърна сериозното си изражение и добави: — Пит, кажи нещо за моята интуиция. Смяташ ли, че губя форма?

Моргенщерн го погледна насмешливо.

— Интуицията ти е във върховна форма. Онази Старк измами всички, но не и теб. Всички до един — роднините си, приятелите си, съседите си, хората от църковното дружество. Обаче теб не успя да излъже. Сигурен съм, че местните най-накрая щяха да се досетят, но дотогава онова момченце щеше да е мъртво, а тя щеше да отвлече някое друго. Знаеш не по-зле от мен, че такива хора, щом веднъж започнат, нямат спиране.

Пит потупа с пръсти дебелата кафява папка.

— В протоколите от разпитите прочетох как тя е сядала до бедната майка всеки ден и я е утешавала. Била е член на църковната комисия по погребенията.

Личеше си, че дори той бе шокиран от наглостта и злобата на тази жена.

— Полицаите говориха с всички членове на църковното дружество и не откриха нищо — рече Ник. — Но не бяха много старателни. Все пак това е едно съвсем малко градче и шерифът не знаеше какво да търси.

— Поне беше достатъчно умен да се досети, че не бива да чака, и веднага ни повика — каза Моргенщерн. — Той и местните хора бяха убедени, че някой външен човек е отвлякъл детето. И всичките им усилия бяха съсредоточени именно в тази посока.

— Да — съгласи се Ник. — Трудно е да повярваш, че някой от познатите ти е способен да извърши такова нещо. Имаше двама свидетели, които бяха видели някакъв скитник да обикаля около училището, но дадените от тях описания не съвпадаха. Екипът от Синсинати беше на път, а те много бързо биха прозрели играта й.

— Кое по-точно ти подсказа каква е истината?

— Някои дребни неща, които не пасваха. Не мога да обясня какво ме смущаваше у нея или пък защо реших да я последвам до дома й.

— Аз мога да го обясня. Задействала се е интуицията ти.

— Предполагам, че си прав — съгласи се Ник. — Знаех, че ще трябва да я проверя много обстойно. Нещо не беше наред, но не можех да загрея какво е то. Тя ме караше да изпитвам едно странно вътрешно усещане. А то се засили, когато влязох в къщата… Нали разбираш какво искам да ти кажа?