Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Лорен — прозвуча гласът, подобен на змийско съскане. — Тя се казва Лорен.

Тези думи хвърлиха свещеника в ужасна паника.

— Моята Лорен ли?

— Точно така. Ето че най-после загря, отче. Смятам да убия сестра ти.

Агент Николас Бенджамин Бюканън се готвеше да излезе в безкрайно дълго отлаганата си почивка. През последните три години не беше почивал и това започваше да се отразява върху поведението му. Или поне така се изрази неговият шеф — доктор Питър Моргенщерн, когато му нареди да си вземе един месец отпуск. Дори добави, че става прекалено затворен и циничен. Дълбоко в себе си Ник се притесняваше, че шефът му може да е прав.

Моргенщерн винаги наричаше нещата с истинските им имена. Ник се възхищаваше от него и го уважаваше почти толкова, колкото собствения си баща, затова рядко се случваше да му възрази.

Шефът му бе непоклатим като скала. Ако позволяваше на емоциите си да надделеят, не би могъл да остане и две седмици в Бюрото. А ако въобще имаше някакъв недостатък, то това бе влудяващата му способност да остава абсолютно спокоен при всяка ситуация. И то до такава степен, че сякаш изпадаше в нирвана. Нищо не можеше да развълнува този човек.

Дванайсетте лично избрани от него агенти под прякото му ръководство го наричаха Пит Прозака 2 2 Прозак — антидепресант. — Б.пр. . Зад гърба му, разбира се, но той знаеше за този прякор и не се чувстваше обиден. Според слуховете, първия път, когато го чул, се разсмял, а това беше още една причина да се разбира така добре със своите агенти. Беше съумял да запази чувството си за хумор, истинско постижение, като се имаше предвид какъв отдел ръководи. Смяташе, че е изгубил самообладание, когато му се наложеше да повтори вече казаното, но истината бе, че неговият дрезгав глас на дългогодишен пушач на пури никога не се повишаваше. По дяволите, може би другите агенти бяха прави — във вените на Моргенщерн наистина течеше прозак.

Неговите шефове знаеха цената му и за четиринайсетте години, през които Моргенщерн бе работил в Бюрото, го бяха повишавали шест пъти. Въпреки това никога не почиваше на лаврите си. Когато бе определен за шеф на отдел „Издирване на безследно изчезнали“, той посвети всичките си сили на създаването на един изключително експедитивен специален отряд за проследяване и откриване на хора, обявени за изчезнали. И щом веднъж това бе постигнато, насочи усилията си към една по-специфична цел. Искаше да създаде специално подразделение, което да се занимава с най-трудните случаи, включващи изчезнали и отвлечени деца. Той обоснова необходимостта от съществуването на такава единица, а след това посвети значителна част от времето си да лобира за нея. При всяка възможност Моргенщерн размахваше под носа на директора становището си, което се побираше на 233 страници.

Твърдоглавата му решимост най-накрая бе възнаградена и той стана шеф на това елитно подразделение. Разрешиха му сам да избере своите подчинени — хора с различни професии и обществено положение, които в най-добрия случай можеха да бъдат определени като разнолика тайфа. Всеки от тях трябваше да изкара подготвителната програма на Академията в Куантико, а след това го пращаха при Моргенщерн за специална проверка и допълнително обучение. Много малко от мъжете издържаха на жестоката и съсипваща подготовка, но тези, които се справиха, бяха наистина изключителни хора. Някои бяха дочули как Моргенщерн уверява директора, че е отсял най-доброто. И в рамките на една година той наистина успя да докаже на всеки Тома Неверни, че е така. След това предаде кормилото на отдел „Издирване на безследно изчезнали“ в ръцете на своя помощник Франк О’Лиъри. И направи малка маневра в рамките на отдела, като посвети времето и усилията си на това много специализирано звено.

Неговият екип беше уникален. Всеки един от тези мъже притежаваше изключителни умения в проследяването на изчезнали деца. Хората му бяха ловци, които непрекъснато се състезаваха с времето, в името на единствената свещена цел — да открият и защитят детето, преди да е станало твърде късно.

Работата им беше свързана с такова огромно напрежение, че никой нормален човек не би издържал на мястото им. Но в тях нямаше нищо нормално. Те не отговаряха на профила на типичния агент на ФБР, но пък и Моргенщерн не беше типичният шеф. Той много бързо доказа, че е способен да ръководи такава уникална група. Хората от другите отдели наричаха неговите подчинени Апостолите, защото бяха дванадесет на брой. Но Моргенщерн не харесваше това прозвище, тъй като то предполагаше наличието на всевъзможни изключителни умения у самия него, каквито нямаше как да притежава. Скромността му беше още една причина да го уважават толкова много. Хората му го ценяха, защото не бе шеф като по учебник. Моргенщерн ги насърчаваше да вършат докрай работата си, доста често им даваше свобода на действие и винаги, когато бе необходимо, заставаше зад гърба им. В много отношения беше техният най-голям защитник.