Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Шерифът се надигна несигурно.

— И какво трябва да му кажа?

— Кажи му, че имам една работа за него — отговори с усмивка Стив.

Лорен нарочно удължи гостуването си у семейство Вандерман. Имаше нужда от време, за да се настрои за изпитанието, което й предстоеше.

В един миг всичко се бе променило. Тя беше свикнала да гледа на своя дом като на сигурно убежище, където можеше да намери мир и спокойствие след тежкия работен ден. Но той й беше отнел това. Този психопат с прозвището „неиз“, дадено му от агентите на ФБР, което означаваше „неизвестният субект“.

От колко време я наблюдаваше? Дали тази нощ пак щеше да седи в удобния си стол и да я гледа? При тази мисъл Лорен пребледня. Много скоро щеше да влезе в спалнята си и да се приготви за лягане, докато камерата следи всяко нейно движение.

Изведнъж изпита неудържимо желание да обуе маратонките си и да хукне навън. Не можеше да го направи, разбира се, навън беше тъмно, а бягането не влизаше в одобрения от Уесън график. Въпреки това на Лорен й се щеше да го стори. Тя си въведе този режим на бягане за здраве, след като научи, че брат й е болен от рак. Това бе един отдушник, начин да се справи със страха си. Обичаше физическите упражнения, обичаше да изразходва силите си до край, да тича все по-бързо и по-бързо, докато главата й се прояснеше и можеше да усеща само биенето на сърцето си, хрущенето на клонките под краката си и ритъма на дишането си и да продължава да се носи по криволичещата пътека около езерото. Забравяше за всичко наоколо, докато тичаше все по-бързо и по-бързо, докато не усетеше прилив на енергия. За кратко време паниката изчезваше и тя се чувстваше възхитително жизнена и съвършено свободна.

Сега копнееше да усети това чувство и отново сама да управлява живота си. Състоянието, при което изпитваше ту ярост, ту страх, направо я подлудяваше.

— Внимавай с тази чашка, мила. Нали не искаш да я нащърбиш.

Предупредителната забележка на Виола я върна обратно в настоящето. Съседката продължи да й разправя последните клюки, които бе научила в дамския бридж клуб. Лорен се опитваше да я слуша, докато привършваше бърсането на синия сервиз от костен порцелан. След като кухнята бе почистена, тя последва старата жена на верандата и седна до нея в люлката. А Беси Джийн хвана Ник под ръка и го поведе на разходка из имота, за да се похвали със своите петунии и зеленчуковата си градина. Уличните лампи едва-едва осветяваха задния двор.

Ник се интересуваше повече от тъмния, обграден с дървета празен парцел зад къщата на Лорен, отколкото от градината. Гъсто обрасъл с храсти, той беше истинско убежище за психопата, когото издирваха. Можеше да се скрие тук и да наблюдава или пък да се прокрадне в къщата на Лорен.

— Децата играят ли понякога на празния парцел? — попита той Беси Джийн, след като похвали градината й.

— Преди играеха, но вече не ходят там. Не и след като Били Клиъри пострада здравата от отровния бръшлян. Бил по спортни гащета и нагазил в бръшляна. Но както ми каза майка му, било страшно болезнено. Две седмици момчето не можело да си седне на задника. Щом се оправи, Били и неговите приятели се преместиха да играят край езерото.

След като обиколиха къщата, Беси Джийн извика на Виола:

— Тъкмо разправях на Николас как Били Клиъри обичаше да играе зад къщата на Лорен, докато отровният бръшлян не нажули дупето му.

Тя се изкачи по стълбите и се отпусна в един плетен стол.

— Казах на Николас, че никой вече не припарва там — обясни Беси Джийн.

— Това не е вярно — възрази Виола. — Не помниш ли, сестричке? Преди няколко седмици едни деца отново играеха там. А Татко стоеше изправен на задните си лапи до замрежената врата и лаеше ли, лаеше. Трябваше да я затворим, за да го успокоим.

Беси Джийн кимна утвърдително:

— Хич не ми се вярва да са били деца. Вече се смрачаваше. Сигурно е била миеща се мечка. Всъщност, сега като се замисля, ми се струва, че някое диво животно си е намерило там убежище, щото през онази седмица Татко на няколко пъти се скъса да лае.

— Да, така беше — съгласи се Виола.

Ник се облегна на перилата.

— Преди колко време се случи това? Спомняте ли си?

— Не съм сигурна — каза Беси Джийн.

— Аз си спомням — обяви Виола. — Тъкмо бях приготвила Големите момчета.

— Големите момчета ли?

— Доматите — обясни тя.

— А кога се случи това? — търпеливо я попита Ник.

— Преди близо месец.

Беси Джийн не беше съгласна. Тя смяташе, че Виола има грешка и че не е било чак толкова отдавна. Сестрите се препираха няколко минути, преди Лорен да се изправи, за да привлече вниманието им и да сложи край на назряващия конфликт.