Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Да, знам какъв е планът.

Тя усети как решимостта й се стопява. Собственият й живот се превръщаше в един от онези сюрреалистични филми, в които нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Всичко добро и невинно представляваше само маска, криеща зловещи тайни. Нейната очарователна къщичка изглеждаше привлекателна, но той вече бе влизал вътре, за да постави камера, насочена към леглото й.

— Готова ли си да прекрачиш прага?

Тя кимна решително.

Ник забеляза колко е разтревожена и реши да отвлече вниманието й:

— Холи Оукс е хубав град, но въпреки това бих се побъркал, ако трябваше да живея тук. Прекалено спокойно е.

Когато слязоха от автомобила, Лорен попита:

— Ти обичаш уличното движение и шума?

— С това съм свикнал — отговори той. — Тук дори нямате чак толкова агресивни шофьори.

— Напротив, имаме. Когато Лони, синът на шерифа, и неговите приятели се носят с бясна скорост из града и крещят, много хора с удоволствие биха блъснали колата му в някоя канавка. Той е истинска напаст, но баща му няма намерение да направи нищо по въпроса.

— Местният дерибей, а? — рече Ник.

— Да.

Тя се пресегна да вземе чантичката си от колата, докато той оглеждаше наоколо. В предния двор имаше голям дъб, почти същия като в двора на съседите. От другата страна на бялата двуетажна къща се виждаше празен парцел. В края на дългата алея за коли имаше построен гараж, което означаваше, че след като прибереше колата си, трябваше да извърви пеша разстоянието до задния вход на дома. Двете къщи бяха разположени една до друга, а отстрани имаше дървета и избуяли храсти — твърде много места, където човек можеше да се скрие. Липсваше и външно осветление на къщата и гаража.

— Тук е рай за крадците — отбеляза Ник. — Има твърде много места, подходящи за скривалища.

— Сложила съм лампа на верандата.

— Не е достатъчно.

— Местните въобще не заключват вратите си, дори и нощем. Градчето е малко и всички се познават.

— Да, но ти ги заключваш.

В този миг една белокоса възрастна дама, облечена в яркочервена рокля с широка дантелена яка, излезе на верандата си и се провикна:

— Ехей, Лорен. Вече си у дома!

В ръката си стискаше бяла дантелена кърпичка. Изглеждаше на около осемдесет години и беше слаба като вейка.

— Преживяхме доста вълнения, докато те нямаше — побърза да я уведоми старицата.

Лорен отиде до съседската ограда от бели колчета и почака да чуе какво се е случило.

— Не ме карай да викам, скъпа — нежно й се скара Беси Джийн. — Ела тук и доведи със себе си този млад мъж.

— Да, госпожо — извика тя, после прошепна на Ник: — Иска да знае кой си.

Агентът я улови за ръката и отговори тихо:

— Време е за шоу.

При тези думи той се наведе и леко я целуна.

Беси Джийн стоеше на верандата си и поглъщаше с поглед милата сцена. Очите й едва не изхвръкнаха от орбитите, докато наблюдаваше усмихнатата двойка.

Оградата от бели колчета опасваше предния двор. Лорен отвори съседската порта. Докато я следваше по циментовата пътека и по стълбите на верандата, Ник забеляза още една възрастна жена, която надничаше към него през замрежената врата. Вътре в къщата беше тъмно и лицето на непознатата се губеше в сумрака.

— Какви вълнения сте преживели? — попита Лорен.

— Някакъв хулиган се вмъкна в къщата ти! — Беси Джийн сниши глас, сякаш съобщаваше нещо поверително: — Аз се обадих на шерифа и настоях да дойде веднага тук и да разследва. Струва ми се обаче, че никой не беше арестуван. Шерифът остави хулигана вътре и хукна към колата си. Гледката си струваше. Не е достатъчно възпитан, за да ми каже какво се е случило. Най-добре е да провериш дали не липсва нещо. — Тя се изправи и отстъпи назад, за да може да огледа по-добре Ник. — О, а кой е този красив мъж, дето е застанал толкова близо до теб? Струва ми се, че не съм го виждала никога в Холи Оукс.

Лорен побърза да ги представи един на друг, а Беси Джийн Вандерман бавно го огледа с преценяващ поглед. „Тази жена не пропуска нищо!“, помисли си Ник, като зърна проницателните й яснозелени очи.

— И с какво се занимавате, господин Бюканън?

— Работя във ФБР, госпожо.

Беси Джийн млъкна от изненада. В продължение на няколко секунди изглеждаше напълно слисана, но след това се посъвзе.

— Защо не казахте веднага? А мога ли да видя значката ви, млади човече?

Ник извади картата си, но старицата хвърли само един бегъл поглед на значката и изсумтя:

— Хич не сте се разбързали!