Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— А вашият племенник…

— Ама точно там е работата — извика Беси Джийн. — Ние нямаме никакви племенници.

— Ако питате мен, виновникът е искал да се отърве от веществените доказателства — обясни Виола. — Права ли съм?

— Така изглежда — съгласи се Ник. — Бих искал да видя тези цветя.

— О, това не е възможно, драги — въздъхна Виола. — Джъстин ми помогна да изкопая корените и да посадя нови цветя. Той ме видя там навън, бях коленичила в градината и така се мъчех, и макар че цял ден се беше трудил, щото работи като дърводелец горе в абатството, той беше достатъчно мил да дойде да ми помогне. Аз вече не мога да се справям с работата на двора, не ми стигат силите.

— А кой е този Джъстин?

— Джъстин Брейди — нетърпеливо му отговори Беси Джийн. — Наистина съм сигурна, че вече ви споменах за него.

— Не, не си — укори я Виола. — Обясни на Николас, че трима работници са се нанесли в къщата на Морисън, а двама други живеят у семейство Никълсън. Но не спомена имената им. От ясно по-ясно чух всяка твоя дума.

— Е, смятах да го направя — отговори Беси Джийн. — Виждала съм само онези тримата от къщата отсреща. Той се казва Джъстин Брейди. Единствено него харесваме.

— Защото той ми помогна — отбеляза Виола. — А другите двама са Франк Ханоувър и Уили Лейкмън. Всички те седяха заедно на стълбите на верандата и пиеха бира. И всички те ме видяха да се мъча, но само Джъстин прекоси улицата и дойде да ми помогне. Другите двама продължиха да пият.

— Е, млади човече, смяташ ли, че Татко е бил убит, или си мислиш, че ние сме просто две изкуфели стари дами, дето си съчиняват разни небивалици?

— Като се основавам на онова, което ми казахте и като приемам, че е вярно и точно, аз съм съгласен, че кучето ви е било убито — каза Ник.

Очите на Лорен се разшириха.

— Така ли?

— Да — отговори спокойно агентът.

Беси Джийн плесна с ръце. Цялото й същество ликуваше.

— Знаех си, че ФБР няма да ме разочарова! А сега, Николас, кажи ми какво си готов да направиш по случая?

— Сам ще го разследвам. Няколко проби от почвата, където са били засадени тези цветя, ще ми помогнат. А и паничката за вода… все още у вас ли е?

— Да — отговори Виола. — Прибрана е в гаража, заедно с всичките любими играчки на Татко.

— Ще ни уведомявате, когато има нещо ново, нали? — попита Беси Джийн.

— Непременно. Нали случайно не сте измили онази паничка за вода?

— Струва ми се, не — рече Виола. — Ние бяхме толкова разстроени, че просто я прибрахме, за да не ни напомня за него.

— Виола искаше да свали картината и да прибере снимките, но аз не й позволих. Истинска утеха е да гледаме как Татко ни се усмихва от стената.

Всички едновременно млъкнаха и вдигнаха погледи към рисуваната с маслени бои картина. Докато Ник се чудеше как жените разбират, че кучето се усмихва, Лорен размишляваше върху това как сестрите са могли да обичат това злонравно животно, което се е зъбело на всеки, влязъл в двора им. Толкова много хора беше ухапало, че на дъската за съобщения в чакалнята на ветеринаря имаше списък на сложените инжекции.

— Надяваме се да се окаже, че виновникът не живее в нашата мирна долина. Не ни харесва да си мислим, че някой от нашите хора е могъл да извърши такова ужасно престъпление — рече Виола.

— Аз не бих изключила момчето на шерифа, то е способно на такава жестокост. В Лони наистина има нещо много долно. Наследил го е от баща си, разбира се.

— Той си е много потаен. Майка му почина преди няколко години. Не искам да говоря лошо за умрелите, ама тя беше плаха и боязлива. Хич нямаше кураж, дори като младо момиче. И все хленчеше, нали, Беси Джийн?

— Божичко, така беше.

— Споменахте, че в града има много външни хора — рече Ник. — Да сте забелязали някой да се навърта около вашата къща или около къщата на Лорен?

— Аз прекарвам голяма част от времето си на верандата, а и нощем понякога поглеждам навън през прозореца, просто за да се уверя, че всичко е наред. Освен онзи мъж, дето вчера влезе в къщата на Лорен, не съм забелязвала друг да се спотайва наоколо. Както ви казах, повечето от външните хора са работници, които помагат при реставрацията на абатството. Някои от тях са пристигнали от много далече, чак от Небраска и Канзас.

Тя стъпи здраво на пода и закова стола на място. Наведе се с обнадежден вид към Ник и Лорен и ги попита:

— Ще останете ли за вечеря?

— Тази вечер сме на макарони — обяви Виола, като се подпря с две ръце на възглавничките, за да стане от ниския стол, и се отправи към кухнята. — Макарони и задушени гърди. И домашни канелени кифлички. А ще направя и една лека салата.