Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Викат му Свински задник, драги — намеси се Виола. — А сега си го запиши.

Ник не можеше да реши кое го влудява повече — домашният любимец на име Татко или милата стара дама, изричаща думите „Свински задник“.

— Защо не ми разкажете какво точно се е случило?

Беси Джийн погледна сестра си с израз на облекчение и започна:

— Ние смятаме, че Татко е бил отровен, но не можем да сме съвършено сигурни. От време на време през деня го извеждахме в предния двор и го държахме вързан на верига за големия дъб, а понякога и във вечерите на бингото го оставяхме там, за да може да подиша свеж въздух.

— Имаме ограда, но Татко можеше да я прескочи, затова го връзвахме с веригата — обясни Виола. — Записваш ли си това, драги?

— Да, госпожо.

— Татко беше в отлично здраве — заяви Беси Джийн.

— Беше само на десет години и в разцвета на силите си — услужливо добави Виола.

— Паничката му с вода беше преобърната — додаде Беси, като се поклащаше напред-назад на люлеещия се стол и си вееше с кърпичката.

— Татко никога не би успял да я обърне, защото тя имаше тежест отдолу!

Беси Джийн кимна утвърдително.

— Така е. Татко беше умен, но не можеше да пъхне носа си под паницата.

— Значи някой е преобърнал паничката! — заключи Виола.

— Ние смятаме, че някой е сложил отрова във водата му и след като бедничкият Татко се е напил, виновникът се е отървал от вещественото доказателство.

— Отървал се е и още как! — извиси глас Виола. — Изхвърлил е отровната вода в моите балсамини. Унищожил е красивите ми цветя. Предния ден бяха разцъфнали в целия си блясък, а на следващия изсъхнали и кафяви! Изглеждаха така, сякаш някой ги е полял с киселина.

Някъде в дъното на къщата нещо иззвъня. Виола с мъка стана от люлеещия се стол.

— Моля да ме извините, ще отида да извадя моите кифлички от фурната. Да ви донеса ли нещо, така и така съм станала?

— Не, благодаря — каза Лорен.

Ник бе зает да пише в бележника, но вдигна поглед:

— Аз бих изпил чаша вода.

— Вечер ние често пием джин с тоник — рече Виола. — Действа много освежително в такива горещини. Искате ли една чаша?

— И водата ще свърши работа — отговори Ник.

— Той е на работа, сестричке. Не може да пие алкохол.

Агентът не й възрази. Довърши бележката, която правеше за себе си, и след това попита:

— Кучето лаеше ли по непознати?

— О, божичко, да! — възкликна развълнувано Беси Джийн. — Той беше един чудесен пазач. Беше много придирчив и не допускаше чужди хора да се приближават до къщата. Лаеше по всеки, който минаваше по улицата, защото се дразнеше.

Темата за кучето несъмнено продължаваше да разстройва Беси Джийн. Докато говореше за него, се люлееше все по-бързо и по-бързо. Ник очакваше да изхвърчи от стола.

— В града има някакви външни хора, работят в абатството. Трима души се нанесоха в къщата на стария Морисън отсреща, държат я под наем — каза тя. — А други двама се настаниха при семейство Никълсън в съседната пресечка.

— Татко не обичаше особено никого от това семейство — обади се Виола от трапезарията.

Тя донесе чаша вода с лед и я постави на масичката за кафе върху салфетка, която измъкна от джоба си.

Ник започна бързо да проумява, че Татко никого не е обичал особено.

— Тези католици винаги препускат — отбеляза Беси Джийн. Тя явно бе забравила, че Лорен е католичка и че брат й е свещеник. — Ако питате мен, те са припряно племе. Искат реставрацията на абатството да привърши, че да бъдат готови за откриването по време на празненствата за Четвърти юли.

— Ще честват и стогодишнината на абатството — допълни Виола.

Но Беси Джийн забеляза, че се отклоняват от темата за разследването.

— Ние накарахме доктора да сложи Татко във фризера, за да можете да направите аутопсията. Записвате ли всичко това в бележника?

— Да, госпожо, записвам — увери я Ник. — Моля, продължавайте.

— Тъкмо вчера получих сметката на доктора за извършените услуги около кремацията. Направо се слисах и на минутата му се обадих. Сигурна бях, че има грешка.

— Кучето е било кремирано ли?

Беси Джийн попи с кърпичката сълзите в ъгълчетата на очите си и отново започна да си вее.

— Да. Докторът ми съобщи, че моят племенник му се обадил и му казал, че сме си променили намерението. И веднага да се заеме да кремира бедничкия Татко.

Люлеещият се стол вече направо летеше и подът скърцаше под него.

— Значи ветеринарят го е послушал, без да се посъветва с вас?

— Да, така е — изхлипа Виола. — Просто не му е хрумнало да ни попита.