Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Ник кимна укорително към Лорен.

— Ето тази вила би трябвало да купиш!

Тя се съгласи. Светлината тук беше чудесна. През високите колкото два етажа прозорци езерото сякаш влизаше в стаята. Всекидневната и кътът за хранене бяха обединени в едно просторно помещение. Но в момента тук бе натъпкано с кашони с компютри и друго оборудване. Вещите бяха пръснати наоколо. Масата в трапезарията бе избутана до стената и върху нея имаше два компютъра. Не си личеше поне единият от тях да е включен.

Лорен чу шум от отваряща се врата и погледна нагоре към балкона точно в момента, когато Джулс Уесън излезе на него. Говореше по мобилния си телефон и държеше купчина книжа.

Уесън беше висок, жилест и леко оплешивял. Имаше пронизващи очи, но след като хвърли по един бърз поглед на Ник и Лорен, той ги пренебрегна и продължи да говори по телефона. Тя го наблюдаваше как се приближи до масата и остави книжата. След това Файнбърг отново привлече вниманието й.

Подаде й златен часовник. Приличаше на старомоден „Таймекс“ с разтягаща се верижка.

— Бихме искали да го носите непрекъснато. Не бива да го сваляте дори когато сте под душа. Водонепромокаем е, можете дори да плувате с него. В него е монтирано проследяващо устройство и аз ще следя всяко ваше движение на този екран зад мен. Искаме да знаем къде се намирате по всяко време.

Лорен свали своя часовник и сложи златния на ръката си. Беше оставила чантичката си в колата, затова го подаде на Ник и той го пъхна в джобчето на ризата си.

Уесън затвори телефона. Кимна, когато Ник му представи Лорен, но отказа да губи време за размяна на любезности.

— Аз съм готов и го чакам — лаконично обяви той. — Но никак не обичам изненадите. Няма да напускате Холи Оукс без мое разрешение. Ясно ли е?

— Да — отвърна тя.

Най-накрая Уесън благоволи да забележи и присъствието на Ник. Шефът установяваше естествената йерархия на птиците 7 7 Основен тип социална организация в рамките на ято птици, при която на всяка птица е разрешено безнаказано да кълве всяка друга, стояща по-ниско в йерархията и от нея се очаква да се оставя да я кълват висшестоящите. — Б.пр. , давайки на Ник и Лорен да разберат, че той командва тук. Дори в критични ситуации можеха да се играят игрички. „Ама че тъпотия“, помисли си Ник. Той знаеше, че Уесън го смята за конкуренция и нямаше никакъв начин да бъде убеден, че подчиненият му ни най-малко не възнамерява набързо да си пробива път до върха.

Ник не харесваше Уесън като човек, но бе принуден да работи с него и щеше да използва ситуацията по най-добрия възможен начин. Самочувствието на Уесън имаше размерите на щата Айова, но след като това не пречеше на операцията, Ник предположи, че двамата ще се разбират добре.

— Моргенщерн иска да му се обадиш — каза Уесън.

— Успяха ли да извлекат нещо от телефонния разговор?

— Проследиха обаждането в къщата на свещеника отговори Уесън. — От мобилен телефон е, собственост на някаква Тифани Тайлър. Обаждането е направено от място малко извън очертанията на Сейнт Луис.

Файнбърг пристъпи напред.

— Пътният патрул е открил колата й, паркирана на разклонение 1–70. Лявата задна гума е спукана и в багажника няма резервна. Ние смятаме, че тя доброволно е влязла в превозното средство на човека, когото издирваме, но това е само предположение. Смятаме, че той въобще не е докоснал колата й. Нашите спецове прегледаха от горе до долу стария „Шевролет Каприс“. Пълен е с отпечатъци. В момента ги сравняват.

— Не смятаме, че сред тях има отпечатъци на престъпника — обърна се Уесън към Лорен. — Той е предпазлив, много предпазлив.

Файнбърг кимна утвърдително.

— И методичен — добави той, като свали очилата си и започна да ги бърше с носна кърпичка. — Върху онзи запис и върху плика, който е оставил в полицията, нямаше дори частичен отпечатък.

— Искаме от вас да започнете да го дразните — каза Уесън. — Надяваме се да загуби контрол и да обърка нещо, за да падне в клопката.

— Тифани е жената, която чух да пищи по телефона, нали?

— Да, тя е — отвърна Уесън. — Използвал е нейния телефон, за да ви се обади.

— Намерихте ли я вече?

— Не. — Отговори й кратко, със стиснати устни. Държеше се така, сякаш тя му отправяше лично обвинение.

— Може би тя още е жива…

— Разбира се, че не — нетърпеливо я прекъсна Уесън. — Мъртва е, не се съмняваме в това.

Безсърдечното му отношение направо я потресе.

— Но, първо, защо той би я избрал? Ако е толкова предпазлив и ако наистина проучва обстойно жертвите си, преди да ги хване, както се хвалеше, тогава защо е действал толкова спонтанно?