Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Лорен изскочи от автомобила, преди Ник да успее да нахлузи на рамо кобура си.

— Струва ми се, че днес Томи трябваше да отиде в болницата за допълнителни изследвания — отбеляза тя.

— Минава десет — каза той. — Може би вече са били там.

— Ник, не трябва ли да направиш нещо? — попита ужасено тя, кимвайки към Ноа, който току-що бе блъснал Томи в гърдите. Брат й му отвърна, като наду свирката в лицето му.

Ник избухна в смях.

— Виж лицата на момчетата. Не им харесва, че Ноа крещи на техния свещеник — викна Лорен.

— Той просто се забавлява.

— Но според мен хлапетата не разбират това. А имат и числено превъзходство.

— Така ли мислиш? Е, Ноа може да се справи.

— Аз влизам вътре — рече Лорен и помаха на брат си, докато прекосяваше паркинга.

Монсеньорът я чакаше на прага и тя забърза към него.

В мига, в който я зърна, Ноа престана да крещи обидни думи и обърна гръб на Томи, за да я види по-добре.

— В какво си се вторачил така? — възнегодува Томи, който все още се задъхваше от надвикването.

— В Лорен — отвърна Ноа. — Има страхотно тяло.

— Говориш за сестра му — напомни му Ник и го плесна по рамото.

— Да, знам. Трудно е да повярваш, че са роднини. Тя е дяволски красива и мила, а той е такъв тъпанар. Между другото, твоят приятел е съвършено сляп — добави Ноа. — Не може да види, че топката е излязла извън игрището, макар че линията е на две крачки от него.

Спорът се разгоря отново.

Три минути по-късно тримата нахлуха в къщата. Томи бършеше челото си с края на блузата, но по телата на Ник и Ноа нямаше и капчица пот. Смеейки се дружно, тримата се насочиха към кухнята да си вземат нещо за пиене.

Лорен влезе във всекидневната и грабна един тежък кош с прането, оставен на пода.

— Не мога да повярвам, че предложи бира на тези хлапета — възмущаваше се Томи.

— Навън е горещо — защити се Ноа. — Помислих си, че са жадни.

— Но те са малолетни — разпалено отбеляза Томи. — А и още е предобед.

Ник й намигна, когато отново мина покрай нея, носейки опаковка с шест бутилки кока-кола. Ноа каза на Томи да остане вътре, докато той и Ник поговорят с момчетата на верандата.

— За какво беше всичко това? — попита Лорен брат си.

— Едно от момчетата е казало на монсеньор, че е възможно в събота да е видяло колата на онзи тип. Затова Ник говори с него.

— А момчето съобщило ли е на полицията?

— Не, никое от тези хлапета не говори с ченгетата — обясни й той. — Но всички са чули за случилото се. А Франки, главатарят на тайфата, красноречиво се изрази: „Няма да позволим на никой да пристига в нашата шибана енория и да се забърква с някой от нашите шибани свещеници“.

Очите на Лорен се разшириха от чутото, но Томи я успокои:

— Франки е добро хлапе. Ала трябва да се държи на положение. За всички тях е важно да се държат грубо. Както и да е, те са говорили с приятелите си, които вече висят по улиците денем и нощем. И един от тях наистина си е спомнил, че е видял странен пикап, паркиран на Тринадесета улица, точно до празния парцел. Ник се надява да получи описание на шофьора. Стискай палци — Добави той. А след това смени темата и попита: — Какво правиш тук с този кош за бельо?

— Не мога да стоя и да чакам. Трябва да съм заета с нещо и затова попитах монсеньор дали не мога да му помогна.

Томи отвори вратата към сутерена, светна лампата и започна да я наблюдава как слиза надолу по дървената стълба.

Доктор Моргенщерн пристигна пет минути по-късно. Когато се изкачи обратно по стълбите, тя чу гласа му. Мъжете се бяха събрали в предния салон. Агентите му бяха с цяла глава по-високи от него, но всички неуморно го наричаха „сър“.

Лорен беше притеснена и изплашена преди срещата си с доктора и се надяваше това да не й личи, когато Ник я издърпа напред, за да му я представи.

Той стисна ръката й и настоя да го нарича „Пит“. А след това добави:

— Хайде всички да седнем и да решим какво ще предприемем.

Лорен инстинктивно погледна към Ник. Той й кимна и тя тръгна след Томи към всекидневната. Моргенщерн изостана назад, за да поговори със своите агенти. Първо каза нещо на Ник, но толкова тихо, че Лорен не успя да чуе нито дума. После прошепна нещо на Ноа и агентът избухна в смях:

— Бог да ме убие, сър!

— И да изгуби един от своите предани войни? Не мисля! — възкликна Пит, докато водеше двамата мъже към всекидневната. — Освен това аз съм напълно убеден, че Бог има чувство за хумор.

Пит сложи куфарчето си на масата и щракна ключалките. Ник се тръшна на дивана до Лорен, а Ноа застана зад гърба на своя шеф със скръстени на гърдите ръце, изпълнявайки ролята на охрана.