Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Не бихме искали да се намесваме в разследване на ФБР — намеси се и Маккан.

— И от кога е така? — попита Ник.

Тя се усмихна.

— Ей, ние се стараем да се разбираме с вас. Не виждам защо да не работим заедно по този случай. Дайте ни каквото имате, а ако ние открием нещо, ще го споделим.

Без да стигнат до никъде, детективите връчиха визитните си картички на Лорен и си тръгнаха. Тя беше напълно отчаяна от тяхното бездействие, макар да съзнаваше, че очакванията й са били прекалено нереалистични. Веднага искаше отговори и резултати, искаше да стане някакво чудо, за да се отърве от този кошмар. Но когато детективите си тръгнаха, положението й се видя безнадеждно. Но тъй като брат й, както изглеждаше, изпитваше облекчение от това, че нещо се прави, тя не му каза как се чувства. Всъщност през целия следобед нямаше никаква възможност да поговори с него.

Томи бе така разтърсен от случващото се, та забрави, че е неделя следобед. Но по едно време случайно надникна през прозореца и видя хлапетата, които го чакаха навън. В енорията на „Нашата Майка“ спазваха една традиция в топлите неделни следобеди, Томи и децата да се отдават на една странна игра с вода. Точно в три без петнайсет, когато голяма група местни хлапета се събра на църковния паркинг и започна шумно да вика отец Том, всички други задължения и грижи бяха оставени настрана. Томи си сложи спортни гащета и фланелка, изу обувките и чорапите си и грабна една хавлиена кърпа. Накара Лорен да остане вътре — каза й, че било по-безопасно, но тя можеше да наблюдава забавлението през един прозорец.

Както бе обичаят, една пожарна кола пристигна в три часа и двама добросърдечни, свободни от дежурство пожарникари залостиха портите на паркинга и отвориха пожарния кран. Децата — от едва проходили малчугани до гимназисти — с нетърпение очакваха пожарникарите да фиксират тежкия струйник на маркуча между железните порти и да го прикрепят със скоби към парапета, за да не може да се мята. След това пуснаха водата. Децата носеха дънки с отрязани крачоли или шорти. Никое от тях не притежаваше бански костюм — подобна премяна не влизаше в бюджета на родителите им, но от това събитието не бе по-малко вълнуващо. След като струпаха хавлиените си кърпи и обувките си на стълбите пред къщата на свещеника, те играха във водата, докато дрехите им прогизнаха. Плискаха се и викаха не по-малко възторжено от децата във всеки скъп извънградски център за забавление. Тук, в „Нашата Майка“, нямаше луксозни басейни с бъбрековидна форма, нито водни пързалки и трамплини за скачане. Но в продължение на час наоколо цареше пълен хаос. Пожарникарите и други възрастни, минали наблизо с малките си деца, седяха на верандата заедно с монсеньор и си пийваха студена лимонада.

Томи се опитваше да държи по-малките деца, да не би водната струя да ги отнесе в храстите, раздаваше от санитарната чанта неоспорин, светещи в тъмното лепенки анкерпласт и проявяваше съчувствие за обелените колене и лакти. След като пожарникарите спряха водата и се приготвиха да си тръгнат, монсеньорът раздаде близалки. Независимо колко оскъдни бяха средствата на църквата или колко малко волните пожертвования през тази седмица, винаги се отделяха достатъчно пари за тези удоволствия.

След като врявата утихна и мокрите и уморени деца се разотидоха по домовете си, монсеньор Маккиндри покани Ник и Лорен да споделят с него и Томи една скромна вечеря. Томи и Ник приготвиха яденето. Ник изпече пиле на грил, Томи направи салата от зелен фасул и свежи зеленчуци, набрани от градината на монсеньор. Разговорът на масата се въртеше около срещата на монсеньор с неговите съученици. Той забавляваше гостите си, като разказваше една след друга забавни истории за лудориите, които вършели в семинарията. Докато траеше вечерята, никой не спомена и дума за „тревожното събитие“, както го нарече по-възрастният свещеник. Но по-късно, когато монсеньор Маккиндри и Лорен измиха чиниите, той отново подхвана тази тема. Попита Лорен дали се притеснява. Тя му каза, че е изплашена, но същевременно е толкова ядосана, че не може да си намери място и й иде да потроши всичко наоколо. Монсеньор възприе думите й буквално и мигновено измъкна от ръцете й чинията, която тя бършеше в момента.

— Когато твоят брат разбра, че е болен от рак, се почувства безсилен, отчаян и разгневен, но след това реши да поеме в ръцете си своето лечение. Прочете всичко, което успя да намери за този специфичен тип рак, а това се оказа голямо предизвикателство, защото неговата болест се среща изключително рядко. Изучи всички медицински списания и разговаря с голям брой специалисти в тази област, докато не откри човека, който да определи неговия курс на лечение.