Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Заради тайната на изповедта свещеникът го бе принудил да действа прибързано. Единственият начин да се справи бе самият той да наруши правилото, като даде на полицията копие от записа. Трябваше винаги да мисли с два хода напред. Едно бързо отиване до супермаркета „Супер Сидс“ за опаковка с три празни касети плюс два кафяви плика и ето че се беше справил с проблема.

Нямаше да позволи на никого да наруши графика му. Ето по тази причина винаги имаше на ум някакъв алтернативен план за действие. Предвиждай и реагирай — това беше „номерът“.

Той се прозина шумно. Имаше толкова много неща да свърши около подготовката. И тъй като беше безкрайно педантичен, щеше да му е нужна всяка минутка от следващите две седмици, за да е готов да отпразнува своя собствен празник Четвърти юли.

Обещаваше си да бъде… истинска бомба.

Сега пътуваше за Сейнт Луис благодарение на този негов услужлив приятел интернет. Какво чудно изобретение само! Идеалният съучастник — никога не хленчеше, не се оплакваше, не плачеше, нямаше претенции. И не бе необходимо да хаби ценно време да го обучава. Беше като добре платена проститутка, която ти дава всичко, което поискаш. И не задаваше никакви въпроси.

Кой би предположил, че е толкова лесно да се научиш сам да правиш бомби, следвайки три прости указания. Нещо, което не би затруднило и едно средно интелигентно дете, че и с цветни илюстрации отгоре, в помощ на бавно загряващите. Ако човек имаше необходимите пари — а той ги имаше, — можеше да си поръча по-сложни пускови устройства. Което бе и направил. Да си поръча и хубавички „модернизиращи“ комплекти, които превръщаха простото пищовче в картечница с гаранция да събори цял квартал. Той нямаше никакво желание да търси необходимите съставки и части за правене на ядрени бомби, но му се струваше, че ако преровеше нелегалните квартири и се сближеше с онези тъпи и вманиачени анархисти, щеше да открие всичко необходимо, освен плутония. Намирането на всякакви оръжия не беше проблем, стига човек да знаеше къде да „кликне“. А той, разбира се, знаеше.

Макар че чрез интернет се беше снабдил с купища интересни малки приспособления, все още не бе си поръчал експлозивите, защото знаеше, че „мулетата“ — така наричаше агентите от ФБР — може да контролират сайта. Все пак беше открил необходимата „връзка“ чрез едно от своите приятелчета, осигурило сделката с нелегален дилър, действащ извън района на Средния запад. Поради това сега той се носеше по шосе I–70 със списъка на покупките в джоба.

Забеляза крайпътен мотел и ресторант и си помисли да спре, за да извади от багажника на автомобила своето копие от записа. Искаше отново да послуша гласа на свещеника, но видя паркираната полицейска кола и веднага промени намерението си.

„Мулетата“ сега прослушваха записа и си водеха подробни бележки. Но това нямаше да им помогне. Те не бяха хитри като него. От гласа му нямаше да научат нищо, освен от коя част на страната е, а на кого му пукаше за това? Нямаше начин да успеят да разкрият играта му, докато всичко не приключеше и той не победеше.

Знаеше как го наричат „мулетата“. Неиз. Харесваше му как звучи и реши, че Неизвестен извършител е най-хубавото прозвище, което някога е имал. Вероятно му се нравеше простотата на израза. Като използваха думата „неизвестен“, агентите признаваха колко са неспособни и некомпетентни, а в тяхното невежество имаше нещо искрено и чисто. „Мулетата“ всъщност знаеха, че са мулета. Колко възхитително!

— Забавлението тепърва ни очаква, нали? — извика той, докато се носеше с бясна скорост по магистралата. След това отново се изсмя. — О, да, точно така, да, господинчо.

Малко след два часа в къщата на свещеника пристигнаха двама детективи от Полицейското управление на Канзас Сити. Наричаха се Мария Родригес и Франсис Маккан. Докато се водеше разпитът, Ник стоеше мълчалив до Лорен. Беше нащрек, но остави цялото изпълнение в ръцете на детективите. Не се намеси, докато задаваха въпросите, нито пък предложи да помогне с някакви свои мнения или предположения.

Когато Ник стана и понечи да излезе от стаята, Лорен едва се сдържа да не го сграбчи за ръката, за да го задържи до себе си. Искаше той да е наблизо, за кураж, но по телефона го търсеше някой си Джордж Уокър, полицейски психолог, определен да участва в разследването на случая.

Томи се присъедини към тях. Също като повечето жени, виждащи Томи за първи път, детективите бяха очаровани. Беше им много трудно да откъснат очи от него.