Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Цялата беше настръхнала, тялото й потреперваше.

Ник грабна сакото и загърна раменете й.

Изведнъж му се прииска да я прегърне и утеши. Така както би направил с някоя от собствените си сестри, ако бе изплашена, но той не знаеше как ще реагира Лорен. Затова си остана на мястото в очакване тя да му даде някакъв знак.

Момичето се загърна плътно със сакото и вкопчи ръце в реверите:

— Откога си тук?

— От около един час.

И двамата замълчаха. В продължение на няколко минути се чуваха единствено тиктакането на часовника над мивката и приглушеният глас на Томи откъм всекидневната. Ник забеляза, че тя не е докоснала чая си. После Лорен вдигна поглед към него и той видя, че очите й са пълни със сълзи.

— Мислех си за онази жена… Мили… — изхлипа Лорен. — И за това какво й е причинил…

Чаят беше изстинал и тя реши да приготви нов за себе си и за Ник. Шетането за момент й даде възможност да овладее чувствата си.

Ник съсредоточено я наблюдаваше. Благодари й, когато сложи пред него чашата с чай. Изчака я да седне отново на мястото си и каза:

— Вярвам, че ще издържиш.

— Надяваш се, че съм по-силна, отколкото изглеждам ли?

— Да — усмихна се уморено той.

— Какво работиш във ФБР?

— В отдел „Издирване на безследно изчезнали“.

— И какво издирваш?

— Когато имам късмет ли?

— Да, когато имаш късмет.

Той се наведе, за да натисне копчето за пренавиване на лентата. След това я погледна отново:

— Деца. Аз издирвам деца.

Ник така се взираше в сините й очи, че Лорен изпита чувството, че се опитва да надникне в душата й. Навярно той анализираше всяко нейно действие. Дали не се мъчеше да открие слабото й място?

— Това е секретна работа — отбеляза Ник, надявайки се, че с тези думи ще сложи край на темата за ФБР.

Съжалявам, че трябваше да се запознаем при тези обстоятелства — въздъхна Лорен. — Виж ме само как треперя. — Тя протегна ръка към него. — Идва ми да се разпищя.

— Тогава го направи.

Предложението му я стресна.

— Започни да пищиш — повтори спокойно Ник.

Тя се усмихна, осъзнавайки колко глупаво ще се получи.

— Монсеньорът ще получи сърдечен удар, а брат ми ще припадне.

— Поне се опитай да се отпуснеш за няколко минути.

— И как ми предлагаш да го направя?

— Нека да поговорим за нещо друго. Поне докато Томи се върне.

— В момента не мога да мисля за каквото и да е.

— Разбира се, че можеш — настоя той. — Опитай се, Лорен. Това вероятно ще ти помогне да се успокоиш.

Тя се съгласи с неохота.

— За какво да говорим?

— За теб — реши Ник.

Лорен поклати отрицателно глава, но той не й обърна внимание и продължи:

— Много е странно, че никога по-рано не сме се срещали, не смяташ ли?

— Да, странно е — съгласи се момичето. — Ти си най-близкият приятел на брат ми още от детските години и през цялото това време той е живял със семейството ти. А аз въпреки това не знам много неща за теб. Томи си идваше у дома за лятната ваканция. Ти също винаги беше поканен, но никога не дойде. Все изникваше нещо, което ти пречеше.

— Моите родители веднъж ви бяха на гости.

— Да, така е. Майка ти донесе семейни снимки, тогава видях и една твоя… Всъщност бе снимано цялото ви семейство и Томи как стоите пред камината на Коледа. Искаш ли да я видиш?

— Носиш я със себе си?

Лорен нямаше представа колко лесно издава чувствата си. Ник я наблюдаваше как изрови сгъваемия портфейл от чантата си. Бе сложила снимката в него. Когато му я подаде, ръката й вече не трепереше.

Той погледна фотографията на осемте хлапета на семейство Бюканън, скупчили се около гордите си родители. И Томи се виждаше, притиснат между Алек и Майк, братята на Ник. Другият му брат Дилън се перчеше с насиненото си око. Ник предположи, че му е насинил окото по време на някой от семейните футболни мачове.

— Майка ти ми помогна да запомня имената на всички — обясни Лорен. — Но твоето лице е малко размазано, а и Тео те закрива с лакътя си. Нищо чудно, че днес не можах да те позная.

Ник й върна портфейла и докато тя го прибираше в чантата си, той рече:

— А аз знам много за теб. Томи окачваше снимките ти на стената, онези, които му изпращаха монахините в детските ти години.

— Бях доста грозничка.

— Да, права си — подразни я детективът. — Само едни дълги крака. Томи ми четеше и някои от писмата ти. Направо сърцето му се късаше, че не можеш да дойдеш да живееш при него. Чувстваше се толкова виновен. Той имаше семейство, а ти не.