Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Енориашите му явно го обичаха. Той се усмихваше и казваше по някоя любезна дума на всеки, който се приближеше да поговори с него, обръщайки се на малкото име — много впечатляващо, като се имаше предвид броят на хората. Децата също го обичаха. Те го наобиколиха и взеха да го дърпат за расото, като всяко искаше да привлече вниманието му към себе си.

Лорен застана в сянката на сградата встрани от стълбището и зачака монсеньорът да приключи със задълженията си. Надяваше се, че след като той се преоблече, двамата ще тръгнат заедно към къщата и по пътя ще може да го разпита насаме за Томи. Брат й се опитваше да я предпазва от лоши новини до такава степен, че бе свикнала да не му вярва, когато й съобщеше нещо за здравословното си състояние. От онова, което й бе разправял Томи за монсеньор, знаеше, че по-възрастният свещеник бе мил, състрадателен и безкрайно честен. Тя се надяваше, че той няма да потули истината за заболяването на Томи.

Брат й се боеше, че тя ще се притеснява за него. Тъй като бе по-възрастен и бяха останали само двамата от семейството, Томи се стараеше да поема всичко върху плещите си. В детските си години тя имаше нужда от неговата опека, но вече не беше малка и Томи трябваше да престане да я щади.

Лорен случайно погледна към къщата на свещеника точно когато входната врата се отвори и на верандата излезе полицай с доста забележимо коремче. След него се появи някакъв по-висок и по-млад мъж. Тя наблюдаваше как двамата си стиснаха ръцете, а след това полицаят се отправи към колата си.

Непознатият от верандата изцяло привлече вниманието й. Тя неприкрито взе да го разглежда. Беше безукорно облечен — с бяла риза по поръчка, тъмносиньо спортно сако и панталон в цвят каки. Изглеждаше като току-що излязъл от корицата на лъскаво списание. И въпреки това не изглеждаше зашеметяващо, не беше дори красив в обичайния смисъл. Може би именно това я привлече към него. Докато беше в пансиона, през една лятна ваканция за кратко време се беше изявявала като модел на италиански дизайнер, докато Томи не разбра и не сложи край на тази авантюра. Но през тези два и половина месеца бе поработила с неколцина красавци. Мъжът на площадката в никакъв случай не беше като тях. Беше прекалено земен, дори грубоват на вид. Но много, много секси.

В него имаше нещо властно, сякаш бе свикнал да си налага волята. Тя впери поглед в твърдата извивка на устните му. Помисли си, че този мъж би могъл да се окаже опасен, но все пак не можеше да определи какво точно у него я караше да се чувства по този начин.

Непознатият имаше интересно лице със силен загар, което съвсем не беше модерно. Но изцяло я заинтригува.

Спомни си за едно от вечните предупреждения на майката игуменка. Сега то прозвуча в съзнанието й като алармен звънец. „Пази се от вълци, облечени в овчи кожи. Те винаги ще се опитват да отнемат невинността ти“.

Този мъж съвсем не приличаше на човек, комуто някога ще се наложи да отнеме нещо насила. Тя си представи как жените тичат на тълпи след него и той взема само онова, което му се предлага доброволно. Безспорно беше различен от другите…

В този момент Лорен въздъхна виновно, защото я налегнаха угризения, че й минават през ум такива мисли и то само на няколко крачки от светата църква. Майка Мери Маделин навярно беше права. Ако не се научеше да контролира греховното си въображение, щеше да отиде право в ада.

Непознатият навярно бе усетил втренчения й поглед, защото изведнъж се обърна и впери очи в нея. Сконфузена, Лорен понечи да се извърне, когато вратата се отвори и Томи излезе навън. Тя бе страшно щастлива да го види там, а не в болнично легло, както се бе страхувала.

Както бе облечен с дългото си черно расо и с бялата си якичка, той й се видя много бледен и разтревожен. Лорен започна да си проправя път през тълпата.

Томи и непознатият, с когото разговаряше, представляваха впечатляваща картина. И двамата бяха високи и тъмнокоси, но Томи, с румените си страни и луничките по носа, имаше характерния за ирландците светъл тен. За разлика от нея, когато случайно се застоеше на слънце, кожата му не получаваше загар, а изгаряше. Имаше една очарователна трапчинка — поне тя я смяташе за такава — на дясната си буза. А заради хубавото си момчешко лице бе известен с прозвището „Отец За жалост“ сред всички момичета от колежа и гимназията в града, които тайно въздишаха по него.

Но в мъжа, застанал до брат й, със сигурност нямаше нищо момчешко. Докато тя си пробиваше път към верандата, той продължаваше да я наблюдава. От време на време клатеше глава утвърдително, докато Томи му говореше нещо.