Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Госпожице, има и други църкви много по-близо до хотела — уведоми я той. — Само на две преки оттук на Мейн Стрийт е храмът „Божие наказание“. Ако не беше толкова горещо, можехте да отидете дотам пеш. Това е една хубава стара църква и при това се намира в безопасен квартал.

— Налага ми се да отида в „Нашата Майка на милосърдието“ — обясни му Лорен.

Личеше си, че му се иска да й възрази, но въпреки това запази мълчание. Когато тя се качваше в колата, портиерът се приведе и я посъветва да заключи вратите. И в никакъв случай да не спира по пътя, докато не стигне до паркинга на църквата.

Кварталът, в който тя навлезе половин час по-късно, имаше западнал и потискащ вид. От двете страни на улиците се редяха изоставени сгради със счупени прозорци и заковани с дъски входни врати. Крещящите черни графити по околните стени отправяха гневни думи към минувачите. Лорен мина покрай един ограден празен парцел, използван от някои местни за сметище. Макар че прозорците на колата бяха затворени, а климатичната инсталация работеше с пълна сила, пак усети вонята на гниещо месо. На близкия ъгъл стояха четири малки момиченца, около 6–7 годишни, облечени с най-хубавите си неделни роклички. Те скачаха на въже, напяваха някаква глупава песничка и се кискаха, напълно безразлични към разрухата наоколо. Сред целия този упадък красотата и невинността им действаха шокиращо. Момиченцата й напомниха за една картина, която бе видяла по времето, когато учеше в Париж. Бе нарисувано мръсно поле с ограда от черна бодлива тел, грозна и страшна с острите си шипове. Навъсено сиво небе се бе завихрило над нея. Картината внушаваше мрачно настроение, но в левия й ъгъл едно самотно пълзящо растение, сплело стъбло с грозно разкривената тел, се виеше до средата на оградата. А там, устремила се към небесата, една съвършена червена роза тъкмо се готвеше да разцъфне. Картината се наричаше „Надежда“ и докато наблюдаваше играещите деца, Лорен си спомни за посланието на художника — животът продължава и дори сред такова безнадеждно отчаяние надеждата непременно ще разцъфне. Лорен се постара да запомни сцената с малките момиченца, играещи на улицата. Надяваше се някой ден, когато боите са й подръка, да я възпроизведе върху платно.

Едно от децата й се изплези, а после й помаха с ръка. Тя му отвърна по същия начин и се усмихна, когато момиченцето неудържимо се разкикоти.

Четири преки по-надолу, посред безредно струпаните отломки, се намираше „Нашата Майка на милосърдието“. Две боядисани в бяло колони се извисяваха подобно на стражи, пазещи околността. „Нашата Майка“ изглеждаше изтощена от своите задължения. Отчаяно се нуждаеше от ремонт. Напуканата боя в горния край на колоните и по страничните стени се лющеше, а около основите й се виждаха изкорубени гниещи дъски. Лорен се зачуди на колко ли години е тази църква и си я представи отново спретната и подредена. По богатата дърворезба около ръба на покрива и каменната зидария на фасадата си личеше, че някога храмът е бил великолепен. С малко грижи и пари би могъл отново да се възобнови. Но дали „Нашата Майка“ щеше да възвърне предишното си величие, или както често постъпваха в последно време, щяха да я пренебрегват, докато се наложеше да я съборят?

Черна ограда от ковано желязо, висока най-малко два метра и половина, заобикаляше имота от всички страни. Зад тази бариера имаше наскоро асфалтиран голям паркинг и варосана каменна къща в съседство с църквата. Лорен предположи, че това е домът на свещеника. Подкара през отворената порта и паркира колата си до черен седан.

Тъкмо заключваше вратата, когато забеляза полицейската кола. Беше паркирана на алеята пред къщата на свещеника, но гъстите зелени клони на стария чинар я скриваха напълно от погледа. Защо ли бяха дошли тук полицаите? Предположи, че в църквата отново са влизали вандали, тъй като Томи й се бе оплакал за нещо подобно преди време. Той смяташе, че за това е виновна училищната ваканция — децата не бяха заети с нищо, нямаше работни места, нито някакви организирани дейности за тях. Ала според монсеньор Маккиндри в дъното на оскверняването на църкви стояли местни банди.

Лорен се отправи към храма. Вратите бяха отворени, вътре свиреше орган, чуваше се църковно пение. Тя бе стигнала до средата на паркинга, когато музиката замлъкна. След малко хората се изсипаха навън. Някои от жените си вееха с църковни брошури, а неколцина мъже попиваха с носни кърпички потта от челата си. След това към тях се присъедини монсеньор Маккиндри със съвършено хладнокръвен вид, въпреки че в тази жега бе облечен с дълги надиплени одежди. Лорен никога по-рано не го беше виждала, но го разпозна по описанията на Томи. Свещеникът имаше рошава бяла коса и силно сбръчкано лице. Беше висок и болезнено слаб. Но според брат й ядеше на поразия и за напредналата си възраст се радваше на отлично здраве.