Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Тя не можеше да каже истината на Томи, макар и двамата да я знаеха — че направо изпадаше в паника на всеки три месеца, когато той отиваше в медицинския център за изследвания. Лорен се ужасяваше при мисълта, че този път резултатите няма да са добри, че ракът се събужда отново. По дяволите, Томи винаги получаваше резултатите от предварителните кръвни проби в петък вечерта. Защо не й се беше обадил? Неизвестността я съсипваше, тя толкова много се страхуваше, че й призляваше от страх. Преди заминаването си от Холи Оукс се обади в дома на енорийския свещеник и говори с монсеньор Маккиндри. Гласът на вечно разтревожения монсеньор звучеше любезно и мило, но новините не бяха добри. Обясни й, че Томи отново е влязъл в болницата. И че лекарите не били доволни от предварителните изследвания. Лорен със сигурност знаеше какво означава това. Брат й трябваше да бъде подложен на още една жестока химиотерапия.

Проклета да е, ако позволи този път той да изтърпи това мъчение, без семейството му да е до него. Семейството… Та той беше нейното единствено семейство. След смъртта на родителите им с брат й, тогава още деца, бяха принудени да заживеят разделени, от двете страни на океана. Толкова много бяха изгубили през изминалите години. Но сега положението беше друго. Те бяха възрастни хора. Имаха право сами да правят своя избор, а това означаваше, че можеха да бъдат заедно в тежки времена.

Лампичката замига точно когато стигна до покрайнините на град Хавъртон. Бензиностанцията беше затворена и накрая й се наложи да прекара нощта в един от онези мотели със съкратени разходи за обслужването. На сутринта, преди да потегли, тя спря на регистратурата и потърси карта на Канзас Сити. Служителят й обясни как да стигне до хотел „Феърмонт“, който според думите му се намирал близо до Музея на изкуствата.

Въпреки това тя се загуби. Пропусна отбивката на шосе I–135 и се озова доста далеч на юг на магистралата, заобикаляща разпрострелия се нашироко град. Като стискаше здраво прогизналата карта, която неволно бе оляла с диетична кока-кола, Лорен спря на една бензиностанция за още указания.

Щом веднъж се ориентира, въобще не беше трудно да стигне до хотела. Измина цялата улица с надпис „Щатска граница“ и зави обратно на север.

Томи й беше казал, че Канзас Сити е хубав и чист, но неговото описание не се оказа съвсем вярно. Градът всъщност беше прелестен. От двете страни на улиците се редяха идеално поддържани морави и стари двуетажни къщи, целите в цветя. Следвайки указанията на служителя от бензиностанцията, тя стигна по най-краткия път до „Уорд Паркуей“, булеварда, който според него щеше да я отведе право до входната врата на „Феърмонт“. Булевардът беше разделен от широки затревени ивици и тя на два пъти мина покрай момчешки групи, играещи там футбол и сокър. Децата като че ли въобще не забелязваха потискащата жега и задушаващата влажност на въздуха.

Улицата се спускаше надолу по един полегат склон и Лорен тъкмо започна да се притеснява, че е подминала хотела, когато видя по-нагоре в далечината скупчени хубави магазинчета в испански стил. Тя предположи, че това е районът, наречен от служителя в мотела „Кънтри клъб Плаза“. Измина още две преки и вдясно се появи хотел „Феърмонт“.

Все още беше преди обед, но хотелският служител като видя колко е оклюмала, прояви състрадание и й позволи да наеме стая. Един час след това тя отново се чувстваше човек. Беше тръгнала с колата в ранно утро, но продължителният студен душ я съживи. Макар да знаеше, че за Томи ще е все едно дали тя ще се появи в къщата на свещеника, облечена с джинси или по шорти, Лорен си беше донесла „църковни“ дрехи. Бе неделя и тя сигурно щеше да пристигне тъкмо по време на обедната служба. Не искаше да направи лошо впечатление на монсеньор Маккиндри, който според думите на брат й бе изключително консервативен. Дори се бе пошегувал, че ако имал възможност, монсеньорът щял да води богослужението на латински.

Лорен облече дълга до глезените бледорозова ленена рокля без ръкави с висока яка. Отляво на полата имаше цепка, но тя се надяваше, че на монсеньора няма да му се види прекалено дръзка. Дългата й коса все още бе влажна на тила, но не й се искаше повече да се занимава с нея и след като закопча изящните каишки на сандалите си, тя грабна чантичката и слънчевите си очила и слезе отново долу.

Когато пристъпи навън, жегата сякаш я блъсна в лицето и в продължение на няколко секунди й беше трудно да диша. Портиерът, възрастен мъж с посребрена коса, сякаш щеше да се стопи на слънцето с тежката си сива униформа. Веднага щом хотелският прислужник докара колата й, портиерът пристъпи напред с широка усмивка и й отвори вратата. Но помръкна, когато тя отново провери указанията как да стигне до църквата „Нашата Майка на милосърдието“.