Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Не обичам да закъснявам за нищо, дори за…

— Нямаше друг начин — прекъсна я Ник. — Хайде да тръгваме, дами.

— Сега вече може и да не бързаме — нацупи се Виола. — Пропуснахме да видим как младоженката отива при младоженеца?

— Така е, сестричке. Сватбата трябваше да започне в седем часа. Виж вече кое време е.

— Да се качим в колата, дами — настоя Ник, стараейки се да прояви търпение.

Но Виола нямаше намерение да позволи да я припират.

— Николас, ще бъдеш ли така любезен да притичаш отсреща и да занесеш този кейк? Остави го в кухнята, моля. Момчетата не са си у дома.

— Те са на сватбата — обясни Беси Джийн. — И сигурно са отишли там много по-рано.

— Изпекох този кейк за Джъстин — поясни Виола, — защото ми помогна да оправя лехата.

— Не може ли да го занесеш утре? — едва не избухна Ник.

— Не, скъпи, до утре ще е станал корав — увери го Виола. — Аз сама бих го занесла отсреща, ама съм си обула чисто новички лачени обувки и много ми убиват на пръстите. Ще ти отнеме само една минутка — добави тя и му подаде кейка.

По-лесно и по-бързо щеше да изпълни онова, за което тя го молеше, отколкото да спори с нея на тротоара. Ник грабна кейка от ръцете й и притича през улицата.

— Казах ти да обуеш практични обувки, но ти никога не ме слушаш — скара се Беси Джийн на Виола.

Ник прекоси двора и изтича до каменните стъпала. Искаше да остави кейка пред входната врата, но знаеше, че Виола го наблюдава и ако не изпълнеше точно указанията й, щеше да му натяква, докато го накара да се върне обратно.

„Ама че досадница!“, помисли си той, когато бутна вратата. Вътре беше тъмно и хладно, чуваше се само тихото бръмчене на централната климатична инсталация. Ник прекоси претрупаната с вещи всекидневна, като стъпваше по стари вестници и изхвърлени кутии от пица и бира, пръснати по пода. С ъгълчето на окото си зърна хлебарка, която бързо се скри в една от тях. Забеляза, че има кутии и бутилки от бира по всички маси, както и на килима. Върху купчината книжа бе поставена голяма розово жълта морска раковина, която явно трябваше да служи за украса, но вместо това бе използвана като пепелник. Тя беше пълна и препълнена с угарки от цигари и пури, а въздухът в стаята бе застоял и вонящ.

Мястото приличаше на кочина. Масата в трапезарията бе покрита със стара скъсана и изпръскана с боя мушама. Върху нея се виждаха няколко неотворени кутии с боя и две големи найлонови торби от местния железарски магазин, от които стърчаха четки. Ник бутна вратата и пристъпи в кухнята.

Първото нещо, което го порази, бе острата миризма. Беше силна, дразнеща… позната. Каквато и да беше тази смес, от нея очите му се насълзиха и му запари в гърлото. За разлика от другите стаи, кухнята не беше разхвърляна, а напротив — идеално почистена. Полиците бяха голи, безупречни, блестящи от чистота. Също като в кухнята на Лорен.

Внезапно разпозна миризмата… Дъхаше на оцет и амоняк… Спомни си точно къде я беше усетил по-рано. Очите му трескаво оглеждаха кухнята. В един миг истината го зашемети. Всичко си дойде на мястото. Той изпусна кейка и инстинктивно посегна към пистолета си, като се врътна светкавично към масата, отгатвайки предварително какво ще открие там. В средата на масата, до солницата, спретнато бе положен един много голям прозрачен пластмасов буркан с таблетки против киселини. Таблетките бяха розови, точно както си ги спомняше. А до буркана имаше висока бутилка с тясно гърло, пълна с парлив сос. Липсваше единствено треперещият кокер шпаньол в ъгъла.

— Лорен! — извика Ник и се втурна през вратата.

Трябваше веднага да се върне в абатството, преди да е станало твърде късно. Докато тичаше през всекидневната, Ник се блъсна в масичката за кафе и я прекатури. Прескочи я и яростно дръпна входната врата. Това копеле щеше да грабне Лорен, след като тя напуснеше църквата. Като напъха пистолета си обратно в кобура, той се втурна към колата да вземе телефона си.

Не можеше да губи скъпоценно време в опити да се свърже с местните власти. Пит щеше да вдигне тревога и да му осигури помощ, докато Ник и Ноа защитаваха Томи и Лорен — двамата заложници в смъртоносната игра на Разбивача на сърца.

Той изхвърча на улицата и извика на Беси Джийн:

— Влез вътре и се обади на шерифа на Нюджънт. Кажи му да докара в абатството всички хора, които са му на разположение.

Ник се хвърли в колата, оставяйки вратата отворена, измъкна един пистолет „Глок“ и още един пълнител от жабката. Грабна телефона и продължи да вика на стъписаните дами: