Джули Гарууд - Разбивач на сърца

„Толкова много работа имам за вършене, а толкова малко време!“ — прошепна си той. Защото през тези скъпоценни две-три секунди, преди тълпата да скочи от скамейките и да хукне, той щеше да се опита да убие Уили и Марк. Те бяха седнали близо до централната пътека, на шестия ред. Старк съзнаваше, че е ненаситен, но не му пукаше. Трябваше да се отърве от тях. Много отдавна, откакто му се налагаше да живеят заедно, все си фантазираше как ще го направи. Неговите съквартиранти бяха свине — гадни и мръсни. Не можеше да понесе мисълта да остави такава измет да продължава да мърси света. Не, това не бе възможно. Те трябваше да умрат и ако не успееше да ги убие днес, по-късно щеше да се върне и да ги пипне. Но нямаше да си даде труд да заснеме тяхната смърт, защото също като онази курва Тифани, Уили и Марк не бяха достойни да ги запомни.

Изкиска се ехидно при мисълта за ключалката на гаражната врата, така хитро я беше приспособил. Беше свързана с козирката в неговия пикап. Никой нямаше да забележи, нито да се замисли. С тази ключалка никой повече нямаше да може да отваря гаражни врати. Едно натискане на бутона и — прас! Новините в единайсет.

След малко ще се забавлява.

Мишел не можеше да коленичи заради металната шина на крака си, затова отец Томи венча младата двойка в началото на церемонията, вместо да изчака до средата на литургията, какъвто беше обичаят. Той имаше големи надежди за тази двойка младоженци. Кристофър беше добър, почтен, здравомислещ мъж. Той вярваше в брака, също като своята красива невеста. И двамата бяха преживели тежки изпитания в миналото и бяха оцелели достойно и с чест, и Томи знаеше, че ще се борят да останат верни на брачните клетви, дори когато ги сполитаха неизбежните тежки периоди в живота.

Беше истинско удоволствие да ги венчае. Усмихна се, когато Кристофър надяна брачната халка на пръста на Мишел. Ръката й така силно трепереше, че младоженецът не успя да сложи халката при първия опит. Кристофър беше солиден и надежден мъж.

Томи ги благослови и се обърна да се изкачи по стъпалата. Хорът започна да пее „О, безценна любов“. Докато роднините кротко се настаниха на предните скамейки, самите младоженци, придружени от кума и главната шаферка, последваха Томи до олтара. Зад гърба му отидоха до столовете, сложени до стената и седнаха. Лорен оправи дългия шлейф на венчалната рокля на Мишел и след това се настани до нея. Никой от тях нямаше да става оттам, докато не получеха причастие.

Двете момчета иподякони, братовчеди на Мишел, седнаха от другата страна на олтара, до вратата на сакристията. Ноа се бе изправил до тях. Когато заобикаляше олтара, Томи забеляза нехайно облегналия се на стената Ноа. Изгледа го намръщено и му направи знак с ръка да застане прилично. Ноа веднага го послуша.

Тогава Томи се обърна към паството. Наведе глава, опря ръце в масата за причастие и бавно коленичи.

И точно в този миг забеляза цветята. Там, под олтара, бе скрита красива кристална ваза, пълна с бели лилии. Предположи, че цветарката ги е оставила там, за да не пречат, докато подготвят олтара за сватбената церемония. Онзи, който бе сложил бялата ленена покривка върху мраморната маса, просто бе забравил да върне цветята обратно. Томи се наведе да вземе вазата и в момента, когато я вдигаше, зърна тъничкия като игла червен лъч, мигащ насреща му.

Слисан, той се приведе още, за да види по-отблизо. Тогава забеляза овалния предмет, прикрепен под масата за причастие. Беше голям колкото тухла и омотан с дебел слой тиксо. От него излизаха червени, бели и сини жици, а в средата имаше червена лампичка.

Той знаеше точно какво вижда в момента. Това беше бомба. И по размерите й си личеше, че може да вдигне цялата църква във въздуха. Мигащата червена светлинка показваше, че бомбата е активирана.

— Боже мой — прошепна Томи стъписан. Не можеше да помръдне от мястото си.

Сърцето му сякаш спря да бие. Първата му реакция беше да скочи и да предупреди с вик всички, но успя навреме да се овладее. Трябваше да стои спокойно. Последното нещо, което искаше да направи, бе да предизвика паника. Пусна вазата, но след това успя да я грабне, преди да се е преобърнала. Ръцете му трепереха, усети как по челото му избиват капки пот.

За бога, какво би трябвало да стори? Все още подпрян на едно коляно, той се обърна към Ноа и му направи знак да се приближи.

Агентът видя шокираното му изражение и помисли, че му е прилошало. Лицето му беше сиво като мраморната маса за причастие.