Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Нищо няма да пропуснеш — каза тя достатъчно високо, за да я чуе бащата на Мишел. После се наведе към него и прошепна: — Всичко свърши, забрави ли? Не е нужно да се притесняваш повече за мен.

— Ще отида, но само след като ти минеш по пътеката към олтара — неохотно се съгласи той.

— Но, ако побързаш…

— Искам да те гледам как вървиш към олтара — неочаквано си призна той.

Всъщност Ник искаше да се увери, преди да напусне църквата, че тя е в сигурните ръце на Ноа.

Не й даде възможност да каже нещо повече. Промъкна се в църквата и покрай задната стена бързо отиде до южния ъгъл, така че да е точно до сакристията. Очакваше Томи и Ноа да излязат оттам.

Тълпата притихна в очакване. Тогава се появи Томи и с шумно потрепване гостите се изправиха на крака. Той бе облечен с церемониалните си одежди в бяло и златисто и с усмивка си проправи път до олтара, за да заеме своето място на най-горното от трите стъпала, срещу централната пътека. Щом застана там, скръсти ръце, а после погледна към пианиста и му кимна.

Музиката засвири и тълпата се обърна едновременно към двойните врати. Всички източиха шии и се преместиха така, че да виждат по-добре булката, когато се появи на входа.

Ноа бе последвал Томи до олтара, но сега стоеше на заден план до вратата на сакристията, скръстил ръце на гърдите си. Ръцете му бяха скрити в ръкавите на черното расо, дясната бе стиснала дръжката на „Глока“. Той бавно оглеждаше тълпата.

Ник му помаха. Първата шаферка тъкмо отиваше към Томи, когато Ноа се спусна по страничните стъпала, излезе до пътеката и тръгна към Ник.

Когато стигна до ъгъла, където той го чакаше, втората шаферка току-що бе стъпила на централната пътека.

— Накараха ме да свърша една работа — рече Ник. — Щом Лорен се приближи до олтара, аз ще изляза. Ще отсъствам само две-три минути, но искам от теб да пазиш нея и Томи, докато се върна.

— Няма проблеми — увери го Ноа. — Нито за миг не ги изпускам от погледа си.

— Знам, че съм прекалено неотстъпчив за тази работа… — извинително рече Ник.

— Слушай интуицията си — посъветва го Ноа. — По всяко време бих предпочел да се доверя на твоите инстинкти, вместо на неопровержимите веществени доказателства на Уесън.

— Ще отсъствам най-много пет-десет минути — повтори Ник.

Ноа кимна към задната врата:

— Лорен е ей там. Мили боже, изглежда страхотно!

— Намираш се в църква, Ноа.

— Прав си. Но, о, боже, само какви й са… очите!

Ник едва-едва я погледна. Ноа бавно си проправи път обратно към олтара, където го причакваха млади жени, за да го сграбчат за ръката и да го поздравят, докато минаваше покрай скамейките, а в това време Ник внимателно оглеждаше лицата на хората.

Той забеляза Уили и Марк близо до предната част на църквата. И двамата не бяха избръснати, но се бяха преоблекли в ризи с къси ръкави и вратовръзки. Те също не откъсваха очи от Лорен.

Веднага щом тя стигна до Томи и се обърна да се присъедини към другите шаферки, Ник излезе през страничната врата. Изтича до колата си и започна да ругае на висок глас, като видя, че паркингът е претъпкан с автомобили, които му блокираха изхода. Качи се в колата, запали мотора, а след това мина по тротоара и по идеално подрязаната морава, като се стараеше да избегне лехите с цветя, преливащи от розови храсти и балсамини.

Движеше се като охлюв, докато не стигна до главната алея за автомобили. Тогава натисна педала до дупка и се понесе надолу по улицата. Бореше се с инстинктивното си желание да завие обратно и да се върне в църквата. Опита се да разсъждава логично и да отпъди чувството на паника. Лорен и Томи бяха в безопасност, Ноа нямаше да позволи да им се случи нищо лошо. Докато бяха вътре в църквата, всичко щеше да е наред. Брачната церемония и литургията щяха да продължат около час, в зависимост от това колко дълга щеше да е проповедта на Томи.

Нямаше да е толкова напрегнат, ако беше получил резултатите от проклетите доклади. Защо се бавеха толкова дълго? Ник си помисли да се обади на Пит, за да разбере дали не е научил нещо ново, но после промени решението си. Знаеше, че Пит ще го потърси в момента, когато получи информацията.

Караше с шейсет мили в час, когато стигна до улицата, на която живееше семейство Вандерман. И трябваше да натисне здраво спирачките, за да закове колата пред тяхната алея. Беси Джийн и Виола чакаха на тротоара. Той остави мотора включен, изскочи навън и заобиколи, за да им отвори задната врата. Забеляза, че Виола носи голяма пластмасова кутия, но не искаше да губи време да я пита какво има в нея. Пък и Беси Джийн се нахвърли върху него, раздразнена, че ще пропусне венчавката.