Джули Гарууд - Разбивач на сърца

В седем без двайсет Мишел най-после беше готова да тръгне за църквата. Украсената й с мъниста сватбена рокля с цвят на слонова кост представляваше копие на един модел на Вера Уонг — беше го видяла в модно списание и се беше влюбила в него. Идеално подхождаше на дребната й и с тънка талия фигурка. Когато Мишел най-накрая се обърна и застана пред майка си и Лорен, двете грабнаха носни кърпички да попият сълзите си.

— О, Мишел, толкова си красива! — прошепна Лорен. — Невероятно красива.

— Татко ти ще се разплаче, като те види! — обяви майка й, подсмърчайки.

Мишел оправи воала си, а след това стисна ръката на приятелката си.

— Добре, готова съм. Да тръгваме. Докато вървеше към вратата, извика:

— Лорен, не забравяй да си сложиш колието, което ти подарих.

Тя щеше да го забрави, ако Мишел не беше й напомнила. На вечерята след репетицията за сватбата Мишел бе подарила на всички шаферки по една изящна златна верижка.

След няколко опита успя да закопчее верижката. След това се изправи пред голямото огледало и си сложи диамантените обеци. Единственото друго бижу, което носеше, бе годежният пръстен. Тя протегна ръка напред и дълго се взира в искрящия диамант. Сълзи замъглиха погледа й. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Помисли си да свали пръстена и незабавно да го върне на Ник, но после промени решението си. Щеше да изчака да мине сватбеното тържество. Тогава щеше да му върне пръстена и да му каже „довиждане“.

Мили Боже, как изобщо някога щеше да преживее това? О, колко много го обичаше. Той бе влязъл в живота й и го беше променил завинаги, защото я бе накарал да отвори очите и сърцето си за света наоколо.

Как изобщо бе възможно да прекара останалата част от живота си без него? Лорен впери поглед в образа си в огледалото и бавно изопна рамене. Да, сърцето й щеше да е разбито, но тя щеше да оцелее.

Сама, отново.

Църквата беше така претъпкана, сякаш всички жители на Холи Оукс бяха поканени на сватбата — така реши Ник, докато стоеше в дъното на църквата и наблюдаваше прииждащите хора. Няколко семейства се опитаха де се качат горе, но желязната врата, водеща към галерията, беше заключена. Над нея имаше табелка, изписана на ръка: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! Някои се опитаха да разклатят веригата на ключалката и да се качат горе, но после се отказаха и отидоха да си потърсят места в главната част на църквата.

Двама разпоредители приканваха гостите да седнат по-близо, тъй че повече хора да могат да се поберат на скамейките, докато майката на младоженката бе придружена от тях до първия ред долу.

Ник се стараеше да стои по-настрана и да не пречи. Лорен беше заедно с близките на младоженците в преддверието под галерията. Вратата беше отворена, но младоженката не се виждаше. Ник забеляза, че Лорен отвори вратата и остави чантата си на полицата вътре. Докато се обръщаше, тя улови погледа му, усмихна се колебливо и се отдалечи от него.

Бащата на Мишел бе притворил двойните врати, водещи в църквата, така че роднините да могат да се наредят в редица и да не ги виждат останалите гости. Той надничаше вътре, докато чакаше отец Том да излезе от сакристията и да заеме мястото си пред олтара. Изнервен и притеснен, че може да забрави инструкциите или пък да настъпи роклята на дъщеря си и да я препъне, той започна да се задъхва от вълнение. След няколко минути щеше да заведе единствената си дъщеря до олтара. Пъхна ръка в горното джобче на взетия под наем смокинг и измъкна носната си кърпичка. Докато попиваше потта от челото си, изведнъж се сети за сестрите Вандерман и възкликна високо:

— Мили Боже!

Дъщеря му го чу и видя паниката, изписана върху лицето му.

— Какво има, татко? Да не би някой да е припаднал?

— Забравих за сестрите Вандерман — призна си той.

— Татко, сега не можеш да отидеш да ги вземеш. Венчавката започва.

Баща й трескаво се заоглежда наоколо, търсейки помощ. Зърна Ник и го сграбчи за ръката.

— Моля ти се, ще отидеш ли да вземеш Беси Джийн и Виола? Те сигурно чакат на тротоара пред къщата си и ако пропуснат тази сватба, цял живот ще ми го натякват.

Ник не искаше да остави Лорен в преддверието, но тук той беше единственият човек, който не участваше в сватбената церемония. Знаеше, че ще му отнеме само две минути да се спусне с колата по склона и да се върне обратно, но въпреки това не му се искаше да тръгне.

Лорен видя, че той се колебае. Тя излезе от редицата и забърза към него, а дългата копринена пола на роклята й шумолеше около глезените.