Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Уесън не се зарадва, като ви видя, нали?

— Това е меко казано. Но за нас нямаше значение. Той не ни беше началник. Докладвахме единствено на Моргенщерн и на никой друг. Уесън нямаше абсолютно никакво желание да сподели с нас сведенията, които вече имаше и това наистина вбеси… искам да кажа ядоса Ник. Когато се разгневи, той става по-лош и от мен — поясни Ноа с нотки на възхищение в гласа.

— Какво направи той?

— Даде на Уесън добър урок. Ник можеше да се държи и по-дипломатично, но тогава така притисна Уесън в ъгъла, че той си призна: имало заподозрян, а положението било под контрол. Което, разбира се, не беше истина. Сетне Уесън обяви, че екипът на Моргенщерн само пилее време и пари, и че двамата с Ник трябва да се приберем у дома, и да си намерим нормална работа.

— С други думи, опита се да ви разкара.

— Да — каза Ноа. — Клиентите напуснаха магазина. Беше около два часът след полунощ и в сградата цареше вледеняващ студ. Уесън беше установил команден пункт в полицейското управление, на две преки разстояние оттам. Всички, които бяха на разположение, бяха излезли по улиците да търсят мъжа с шлифера. С Ник стояхме на тротоара пред магазина и се опитвахме да разберем какво се очаква от нас. Шефът на охраната заключваше вратите и се канеше да се прибере у дома, когато Ник му каза, че иска да влезе обратно. Той убеди стареца да изключи алармената система и да ни даде ключовете.

Двамата отново претърсихме сградата от горе до долу. Нищо не открихме и си тръгнахме. Аз карах колата. Не бях сигурен накъде сме тръгнали. Просто се опитвах да проясня мозъка си, както ни беше учил Моргенщерн — спомни си Ноа. — Тъкмо минавахме покрай една болница, когато попитах Ник какво ще правим, по дяволите, след като Уесън ни изолираше по този начин.

Ноа млъкна за малко, усмихна се и след това продължи:

— Ник не каза нищо. Пъхна една дъвка в устата си и предположих, че се опитва да прави същото, което правех и аз — да прояснява мозъка си. И тогава изведнъж той се обърна към мен и ме попита: „А къде е котката?“.

Започнахме да правим онова упражнение, което Моргенщерн би нарекъл „извикване на свободни асоциации“. Децата обичат животните, във всеки случай повечето деца, а една клиентка бе съобщила, че е видяла момиченцето да гони котката. Тогава и двамата се сетихме какво може да се е случило. Карах с пълна газ, за да се доберем до универсалния магазин колкото е възможно по-скоро. И точно тогава видях входа към спешното отделение на една болница. Спрях и двамата с Ник изтичахме вътре, показахме набързо значките си и взехме с нас доктора, който тъкмо излизаше в почивка. Ник му нареди да тръгне и да си вземе стетоскопа.

— Момиченцето все още е било в магазина, нали?

— Разбира се — каза Ноа. — То влязло след котката в един от онези големи стари отдушници. Както пълзяло по пода покрай стените, никой не е могъл да го забележи в този гъмжащ от хора магазин. Не успяло да се задържи в отдушника, паднало два и половина етажа надолу и останало заклещено на един перваз над сутерена. Падането би трябвало да я убие — добави той. — Ударила си беше главата и беше в безсъзнание, когато я намерихме. Котката стоеше при нея. С помощта на стетоскопа чухме едва доловимото мяукане.

— А момиченцето оправи ли се? Той отново се усмихна.

— Да, всичко беше наред с нея.

— С Ник сигурно сте тържествували.

— Да, така беше, но в същото време и двамата бяхме разочаровани от себе си. Пропуснахме да видим очевидното. Позволихме на онзи тип с шлифера да застане на пътя ни. Трябваше веднага да забележим, че отдушникът, в който е пропълзяло момиченцето, е в по-лошо състояние от останалите. И че котката я няма.

— Но все пак сте открили момиченцето само няколко часа след пристигането си — отбеляза Лорен.

— Ако бяхме по-наблюдателни, щяхме да намалим това време наполовина. Това, че тя се оказа все още жива, си беше дяволски късмет. Можеше да лежи долу и да й изтича кръвта, а ние да пристигнем прекалено късно.

— А Уесън зарадва ли се? — попита Лорен.

— Той не е чудовище или поне не беше по онова време — отбеляза Ноа. — Но завистта направо го изяждаше отвътре. Разбира се, той се радваше, че момиченцето е добре, но…

Лорен го погледна изпитателно.

— Ник нарочно го изолира — продължи Ноа. — Би трябвало да каже на Уесън какви подозрения има и да го остави да довърши работата. — Агентът помълча малко. — Да, точно това трябваше да направи, но аз се радвам, че не го стори. Зъб за зъб, колкото и детинско да звучи — това е! И в негова защита, а и в моя, защото аз го подкрепих тогава, би трябвало да кажа, че по онова време бяхме млади и глупави. И на никого от нас не му пукаше за кариерата. А и все още е така. Ник трябваше да е сигурен, че детето е там, аз също. Във всеки случай Уесън разбра за момиченцето по-късно от Моргенщерн, когато с Ник вече пътувахме към летището. Той искаше да докаже нещо, но по този начин унижи Уесън и оттогава само при споменаване на имената ни той реагира по един и същи начин — все едно че поръсваме със сол отворената му рана. Оттогава на никого от нас не се е налагало да работи с него. До този случай.