Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Той свали шапката си и се почеса по челото.

— Наистина ли те интересува какво става с Лони? — попита Ноа.

Този въпрос обърка шерифа. Като видя смутеното му лице, седна до него и рече миролюбиво:

— През годините твоят син ти е причинил доста мъка, нали така?

Гласът на шерифа се сниши:

— Той никога не е бил добре с главата, никога. Но има наистина гаден характер.

Томи предизвикваше шерифа да се разприказва. Подтикваше го да даде воля на гнева и разочарованието си, натрупани у него за толкова дълго време. И само след няколко минути шерифът започна да излива душата си; разказа му за всички бели на сина си, които е трябвало да покрива. Списъкът беше ужасяващо дълъг.

— Лони е извършил ужасни неща. Знам, обаче е мой син и трябваше да го защитавам. Направо ми е дотегнало от тази работа. Знам, че от мен се очаква да съм загрижен за момчето, но не мога, вече не. Все пак трябва да го намеря, защото, ако той се прибере у дома, ще бъде… ядосан на мен, а аз не искам това да става. Може да се забрави и да започне да буйства. — Избърса очите си и продължи да се изповядва: — Срам ме е да си го призная, но аз се страхувам от моето собствено момче. В някой от близките дни той ще ме убие. Вече на няколко пъти едва не го направи.

— Може би е време Лони да научи какви са последиците от неговите действия — намеси се Ноа.

— Той ще ме преследва. Знам, че ще го направи.

— Имаш нужда от време, за да помислиш за възможностите, с които разполагаш — рече Томи. — Защо не се качиш на колата и не напуснеш Холи Оукс за една-две седмици само докато нещата се успокоят и Лони отиде зад решетките.

Шерифът с радост прие тази идея.

— Но какво ще кажат хората? Не искам да си мислят, че бягам.

— Имаш право да си вземеш малко почивка, нали така? — успокои го Томи.

— Разбира се — съгласи се той. — И може би никога повече няма да се върна. Но ще оставя всичко тук, няма да взема никакъв багаж, та моето момче да не си помисли, че съм си отишъл завинаги. Тогава няма да тръгне да ме търси.

— Те ще го хванат и ще го пъхнат зад решетките — увери го Ноа. — Гледай да съобщиш на отец Том къде се намираш.

Шерифът изведнъж се разбърза. Вече излизаше през вратата, когато се обърна към Лорен:

— Той от самото начало обира големите пари.

— Кой, Бренър ли? — попита тя.

— Да. Казва на своите покровители от „Грифин“, че ще му трябват сто хилядарки да купи някой магазин, а след това предлага половината сума на собственика и прибира разликата. Открил си е банкова сметка, ама не знам къде. Може да поискаш да надникнеш в нея преди съвещанието за града — каза шерифът.

— Да, ще го направя — отвърна Лорен.

Шерифът отново понечи да тръгне, но Ник го спря.

— Доколко си замесен и ти във всичко това, Лойд?

— Помагах му малко — смотолеви шерифът. — Ще свидетелствам срещу него. Може би, ако го затворят, няма повече да ми се налага да му служа. — Той хвърли обнадежден поглед към Ник, а след това се обърна към Томи: — Ще ти съобщя къде съм. Ще се върна, щом ме повикаш.

Шерифът се затътри обратно с вид на съсипан старец и сложи значката и пистолета си на масата. След това напусна стаята.

Всички го наблюдаваха как излиза.

— Наистина ли ще го пуснеш да си върви, Ник? — попита Ноа.

— Да. Той няма да отиде далече.

Ник се опита да се свърже с Уесън по мобилния телефон, но той не отговаряше. Тогава набра номера на Файнбърг, но попадна на гласовата поща. Чувстваше се все по-безсилен. Току поглеждаше часовника си. Самолетът на Моргенщерн сигурно вече се бе приземил в Хюстън. Защо, по дяволите, той не отговаряше на повикванията му?

Томи се върна в килера, за да потърси чипс, а Ник го последва. Лорен го чу да казва на брат й, че не бива да се отказва от охраната си, докато не са напълно убедени, че Бренър е истинският престъпник.

Двамата стояха в килера и си приказваха. Лорен бе толкова заета да ги следи, че не забеляза как Ноа я наблюдава.

— Престани да се притесняваш — каза й той.

Тя сведе очи към храната на масата.

— Нямам причина за безпокойство.

— Притесняваш се и още как. Мислиш си, че Ник ще каже на Томи, че е спал с теб.

Лорен дори и не опита да отрече. Тя надникна в лукавите му сини очи и попита:

— Винаги ли си така прям?

— Неизменно.

— Как разбра?

— От начина, по който двамата избягвате да се погледнете. Познавам Ник от дълго време, но никога не съм го виждал така напрегнат. Предположих, че ти си причината.

Тя взе едно пилешко крилце, но бързо го остави.