Джули Гарууд - Списък с убийства

— Емили, имаш ли минута? Искам да говоря с теб. Тя се обърна и кимна раздразнено:

— Разбира се.

— Хенри ми спомена, че те е сварил в кабинета ми миналата седмица.

Регън очакваше Емили да отрича и се шокира, когато тя потвърди:

— Точно така.

— И какво правеше там?

— Оставих едни документи на бюрото ти.

— Можеше да ги дадеш на Хенри или да ги оставиш на бюрото му.

— Не исках да се загубят. — Емили гледаше през рамото на Регън, вместо в очите й, демонстрирайки колко маловажен е този разговор за нея.

— Хенри не губи нищо.

Регън понечи да започне една хвалебствена тирада за асистента си, но Емили не изчака да я чуе. Тя тръгна и без да поглежда назад, каза:

— Хенри загуби доклада на Ейдън, ако си забравила.

— Не, не е — настоя Регън.

— Това значи ли, че си го загубила ти?

Емили продължи да крачи. Регън нямаше намерение да се надвиква с нея, нито да търчи подире й. Разбирателството с асистентката на Ейдън й се удаваше все по-трудно. Трябваше нещо да се направи, и то скоро. „Преброй до десет и се концентрирай върху нещо хубаво — каза си тя. — Нещо позитивно“.

Щом излезе от хотела, веднага забеляза какъв красив, ясен ден е. Сивата мъгла се беше вдигнала и слънцето грееше ярко. Небето бе приказно синьо. Пролетните цветя бяха напъпили в огромните саксии по улицата. Пое си дълбоко дъх, но веднага почувства пристъпа на сенната хрема. Очите й не пареха, но се разкиха.

Нещата се подобряваха. Регън се придържаше към положителните мисли. „Духът побеждава материята“ — каза си.

После настроението й се помрачи от първата неприятна гледка за деня. На ъгъла на „Мичиган“ и „Сюпириър“, докато чакаше на светофара, видя мъж на преклонна възраст, който, без да се притеснява от хората, опипваше едно дребно червенокосо момиче на не повече от осемнайсет. Глупачката очевидно се разтапяше от вниманието му. Пискливият й смях можеше да счупи витрините. Регън стисна чантата си и мина покрай шумната двойка, насилвайки се да не изрече нещо хапливо на глас.

Попадна на друга подобна двойка, докато минаваше покрай „Нийман Маркъс“, и когато стигна до ресторанта, бе побесняла, вече й и се гадеше от видяното.

В ресторанта беше на смяна Кевин. Висок и болезнено слаб, двайсетгодишният младеж имаше щръкнала черна коса и очи с форма на бадем. Той беше най-добрият приятел на Хенри. Усмивката му подобри значително настроението й.

— Изглеждаш убийствено добре днес, Регън — каза й, след като бързо я огледа от главата до петите. — Този втален костюм определено подчертава твоите… — Тя повдигна вежди и той, изчервявайки се, завърши по-меко: — … извивки. — После се наведе към пода и огледа краката й. — Ей, това обувки „Джими Чу“ ли са?

— Ти пък какво разбираш от „Джими Чу“?!

— Не много — призна той. — Но гаджето ми въздиша по тях, така че реших, че каквато си елегантна, сигурно имаш няколкостотин чифта от тях.

— Кевин, нямам няколкостотин чифта от нищо и освен това не са „Джими Чу“. А тази обица нова ли е?

Той кимна.

— Кари ми я подари, когато празнувахме шест месеца откакто ходим. Татко никак не я хареса, но е толкова доволен от оценките ми, че не мърмори много. Кари се опитва да убеди Хенри и той да си сложи.

Кевин забеляза, че господин Ладжиа, собственикът, се бе отправил към тях.

— Охо — прошепна той, — пристига Ладжиа! Да не пропуснеш да се възхитиш на папратите му. Направо е превъртял на тази тема.

Регън се усмихна, когато собственикът се приближи.

— Много ми харесва как сте променили това място, господин Ладжиа. А тези папрати са чудесни.

Той грейна от удоволствие.

— Забелязват ли се?

Как би могла да не ги забележи, те бяха навсякъде.

— Определено — кимна тя.

— Не мислите, че е станало като… джунгла?

— Не, разбира се, че не.

Ресторантът наистина напомняше джунгла, но ненатрапчиво и папратите над всяко сепаре създаваха у клиентите усещането, че са в отделни стаи.

— Колко места сте запазили за днес? — попита Кевин.

— Три — отвърна Регън. — Софи е направила резервация за дванайсет и половина. Малко съм подранила.

— Заведи я в номер четири — каза Ладжиа. — Току-що поставих там едни фикуси. Много са пищни.

Кевин стоеше зад набития мъж и сдържано се подсмихваше. Заведе Регън в едно сепаре, заобиколено цялото от фикуси, палми и папрати. Корди и Софи закъсняваха. Регън пиеше бавно спрайта си с надеждата да се поуспокои. Вече започваше да се отпуска, когато в ресторанта влезе поредната отвратителна двойка. Регън се опита да мисли позитивно. Може би белокосият джентълмен беше баща или дядо на момичето. Докато Кевин ги водеше към масата им, Регън видя как ръката на стареца се плъзна по гърба на момичето. Милваше ли я, или я насочваше?