Джули Гарууд - Списък с убийства

Изключи фаровете на колата още преди да завие към къщата, за да не го види любопитната съседка. Преди няколко седмици беше махнал крушката до вратата на гаража. Приближи се към дома си съвсем бавно. Жената беше там, стоеше до прозореца в кухнята си и се взираше навън. Вечно проверяваше какво правят съседите й.

Изчезна точно когато вратата на гаража взе да се отваря. Казваше се Каролин и започваше да става повече от досадна. Много лошо, че не живееше сама, грижеше се за майка си. Човек би си помислил, че старицата ще я ангажира достатъчно, но това очевидно не ставаше. Каролин постоянно си вреше носа в чуждите работи и все питаше кога може да се отбие да види Нина. Ако продължаваше с това, той трябваше да направи нещо по въпроса.

След като паркира в гаража, той издърпа една дървена кутия от рафта на стената и сложи кървавия чук на дъното й. После изпразни джобовете си. Лютивия спрей и шофьорската книжка, която импулсивно беше взел от жената, също пъхна в кутията. Скри кутията и куфарчето си в един ъгъл. След това се съблече и натъпка калните си дрехи и обувки в един чувал за боклук.

Трябваше да бъде съвсем тих. Не искаше да събуди Нина, така че реши да спи в стаята за гости. Прекоси тихо къщата и се качи по стълбите. Когато се видя в огледалото на банята, ахна и потрепери от ужас. Какво му бе направила онази жена? Лицето му изглеждаше съсухрено и бледо като на мъртвец. Бързо пусна водата и внимателно отми кръвта. Ноктите й бяха оставили дълги раздрани ивици по бузите му. Имаше дори една алена следа на врата му. Той отново й се ядоса, влезе под душа и замижа под струята.

Мили боже, ами ако някой го беше видял, докато шофираше към къщи? Колко пъти му се беше случвало да стои на някой светофар и да се оглежда наляво и надясно. Може би някой шофьор вече се бе обадил в полицията и им беше дал регистрационния номер на колата му.

Започна да блъска глава в плочките на стената: „Ще ме хванат, ще ме хванат, какво ще правя? О, боже, какво ще стане с Нина? Кой ще се погрижи за нея? Ще бъде ли принудена да види как ме отвеждат с белезници?“ Унижението бе твърде непоносимо, за да мисли за него, така че той направи това, което се бе научил да прави, докато Нина бе в критично състояние в болницата. Принуди се да блокира образа, докато той не изчезна.

Не излезе от къщи през целия уикенд, седя залепен за телевизора, очаквайки в новините да съобщят за убийството. Ала колкото повече напредваше времето, толкова той ставаше странно безразличен, защото жената не бе открита. Във вторник вече се смяташе за късметлия и го изпълни самоувереност.

„Не е лошо — каза си, — никак не е лошо като за генерална репетиция!“

Дори бе измислил идеалното извинение за издраното си лице. От дъжда земята бе станала хлъзгава и бил паднал в някакви бодливи храсти.

Шефът му, който бе голям педант, го извика в кабинета си в сряда в четири часа и му каза, че всички са забелязали колко усърдно работи той и колко весел е бил през изминалите три дни. Някой от колегите споменал, че дори го чул да разказва виц. Шефът се надяваше да продължи да се труди с това ведро, оптимистично, чудесно настроение.

Тъкмо излизаше от кабинета му, когато той го попита какво е причинило тази трансформация. „Пролетта“, отвърна му. Не обръщал внимание на лошото време и се захванал да промени напълно вида на задния си двор. Това му било много приятно, макар че не бил започнал още със саденето. Сега земята била топла и изкоренявал всичко — махал старото, за да направи място за новото.

— Внимавай много, когато изкореняваш храстите — предупреди го шефът. — Не искам пак да се издереш. Имаш късмет, че раните не са се инфектирали.

Със сигурност не желаеше повече драскотини. И определено беше късметлия.

Седмицата мина като в мъгла. В петък Регън бе в много по-добро настроение. Беше наваксала с бумащината и сега можеше да се отдаде на това, което най-много обичаше в работата си.

Дори срещата със секретарката на Ейдън не бе повлияла на настроението й. Регън бързаше по коридора към офиса си, когато Емили Милън я извика. Обърна се и я изчака. Жената беше десет, ако не и петнайсет сантиметра по-висока от нея, а се извисяваше и допълнително заради високите си токове. Русата й коса бе подстригана късо с щръкнали кичури, които очертаваха впечатляващите черти на лицето й. Всичко у Емили беше модерно — от късата й тясна пола до дръзките, ярки бижута.

Регън не харесваше Емили, но се стараеше да не позволи на личните си чувства да попречат на работата. Поради някаква причина Емили също никак не я харесваше. През изминалите два-три месеца неприязънта й се засилваше и тя ставаше открито враждебна.