Джули Гарууд - Списък с убийства

Стигна до завоя на алеята и ахна въодушевено. Там работата не бе приключила. Имаше пирамида от изсъхнали храсти и дървета; корените им стърчаха като втвърдени пипала на октоподи отстрани на пътеката. Боклукът бе приготвен за извозване. Огледа се за някой, който би могъл да го види или чуе, после взе един камък и с първото хвърляне счупи най-близката лампа. Но все още бе твърде светло, затова метна още един камък, за да строши и втората.

— Идеално! — прошепна си. — Идеално за засада. Продължаваше да си мисли за дълбоките дупки, които някой предвидливо му беше оставил изкопани. Две от тях бяха от южната страна на сградата, но други две бяха съвсем до алеята, оградени от оранжеви светлоотразителни конуси. Въпреки че беше с ръкавици, той изтри длани в панталона си и се сви зад купчината боклук, който започваше да се вмирисва. Мокасините му потънаха в калта.

Внимателно остави тънкото си куфарче на земята и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Сетивата му бяха изострени от адреналина. Чуваше всеки звук, долавяше и най-слабия мирис на мухъл.

Чу тропота на стъпки по паважа, когато бегачът се приближи. Усмихна се доволно. Бегачите тичат независимо от всичко. Наведе се още по-ниско и се взря през триъгълния процеп, който си бе направил между клоните. Гледаше към едно яркоосветено място, през което бегачът трябваше да мине.

Да, наистина бе жена! Но дали беше набелязаната жертва? Не можеше да види лицето й — тя тичаше, вперила очи в земята. Огледа слабото й атлетично тяло и гъстата й черна коса, вързана на опашка. Сигурно беше тя… Имаше дълги, невероятно красиви и съвършени крака.

Стисна чука като бейзболна бухалка и се подготви да скочи.

Не смяташе да я убива. Искаше само да я замае. Но твърде късно осъзна, че не е преценил точно момента на нападението. Трябваше да я остави да го подмине и тогава да я удари отзад, в основата на черепа, но беше прекалено нетърпелив и неопитен. В миг тя заби нокти в лицето му и веднага започна да се бори, докато той се опитваше да я повали.

Стисна ръцете й и когато най-после успя да я зърне отблизо, осъзна, че тя го вижда съвсем ясно. Завладя го паника, последвана от гняв.

Тя се опитваше да извади лютив спрей от джоба си и крещеше с пълно гърло. Удари я силно, замахвайки с чука, и тя се срина на земята. Но демонът не му позволи да спре дотук. Отново и отново удряше краката й, блъскаше с чука по коленете й, бедрата, глезените.

Навсякъде пръскаше кръв.

Късметът остана на негова страна и ръмежът премина в проливен дъжд. Обърна лице към небето и остави студената дъждовна вода да измие кръвта. Алените струйки се плъзнаха под яката на ризата му и той настръхна. Затвори очи, за да си почине.

Внезапно скочи на крака. Колко време бе стоял така, клекнал до тялото й, глупаво загледан в черното небе, докато всеки би могъл да мине случайно и да го види?

Поклати глава. Трябваше да скрие трупа. Но къде…

Дупките, онези красиви големи дупки край сградата! Да рискува ли да я носи чак до там или да използва лопатата и да изкопае ров под купчината сухи храсти? Да, точно това щеше да направи. Но по-късно.

Бързо я скри под няколко клона, после намери място близо до лопатата, където да се свре и да изчака. След полунощ, когато беше сигурен, че никой няма да го безпокои, размести изсъхналите клони и изкопа дупка, в която да скрие трупа. Направи я достатъчно дълбока, така че да побере сгънатото на две тяло. Докато го влачеше към дупката, двете й обувки и единият чорап се изхлузиха, но той ги вдигна и ги хвърли в ямата. Натъпка трупа вътре, засипа го с пръст, после я отъпка и струпа отгоре изсъхнали клони и храсти.

След като прикри следите от стъпките си доколкото можеше, застана встрани от алеята, за да огледа свършеното. С облекчение откри, че дъждът вече е отмил кръвта от пътеката.

Когато се качи в джипа, отново започна да трепери. Едва успя да пъхне ключа, за да запали колата, толкова потресен бе от случилото се. Докато стигна до дома си, усещането за спокойствие се бе просмукало в тялото му и той се чувстваше точно като след секс. Задоволен, отпуснат, спокоен.

Малко се изненада, че не изпитва никаква вина. Наистина не изпитваше никаква вина. Но и защо всъщност да изпитва? Жената го бе заблудила и само поради тази причина заслужаваше да умре.

Двама други бегачи бяха минали, докато той чакаше да зарови тялото, и двамата бяха мъже и сигурно не бяха забелязали следите от кръв, които дъждът още не бе измил напълно. Да, беше поел доста голям риск тази вечер.