Джули Гарууд - Списък с убийства

— А, да. Сега се сещам.

— Морис ми каза, че е купил новите материали, но просто загубил фактурите.

— А ти какво му отвърна?

Хенри се засмя:

— Казах му, че се радвам да чуя това, и после го попитах кога ще бъде удобно двамата с теб да наминем да видим на място. И тогава той почна едно увъртане. Трябваше да го чуеш как заеква.

Тя поклати глава:

— С други думи, няма какво да ни покаже.

— Точно така. Не мисля, че изобщо си дава сметка какви неприятности си е навлякъл. Когато работодателите му разберат, че е злоупотребил с парите от финансовата помощ, сигурно ще искат да го съдят. Това не му го казах обаче — добави Хенри.

— Как завърши разговорът ви?

— Е, вече не сме първи приятели. Трудно е да бъдеш любезен с този нахалник, но все пак успях. Той иска да дойде, за да говори лично с теб. Преди да затвори, ме увери, че може да те накара да промениш мнението си.

— Как ли пък не!

— И аз това си помислих. Обаче беше странно. Той се държеше, сякаш има някаква връзка с теб лично. Мисля, че не е безобиден! Много се впряга. Не знам как е минал през първоначалното отсяване на кандидатите, което се прави от счетоводството, но някак е успял. Наистина не мисля, че трябва да си губиш времето да говориш с него. Но ако настояваш и той започне да те заплашва, мисля, че трябва да съобщиш на Ейдън.

Точно това не трябваше да казва. Тя го изгледа така, че високият метър и осемдесет и седем Хенри примигна смутено.

— Няма да замесвам никого от братята си! Това ясно ли ти е?

— Да, напълно.

— Ако Морис започне да отправя заплахи, ще уведомя охраната и ще се обадя на полицията. Стига сме говорили за него. Подписах и последното писмо. Готови са за изпращане.

Хенри събра пликовете и тръгна към вратата.

— Още нещо — спря го тя. — Ще разпечаташ ли имейла на Ейдън. Има бележки за събранието, което Емили ще ръководи.

— Искаш да й занеса разпечатката ли? — попита той. Изражението му бе ужасено.

Тя се засмя:

— Ще оцелееш.

Той се изкашля и направи крачка назад.

— За Ейдън… Не би трябвало да го обсъждам, но така, както виждам нещата, аз работя за теб, а не за него, нали?

Тя вдигна глава.

— Точно така.

— Той се отби тук преди две седмици. Теб те нямаше в момента. Каза ми, че ако има какъвто и да било проблем, трябва да му се обаждам.

Тя се опита да потисне раздразнението си.

— Ейдън се изживява като мой баща.

— Казах му, че при нас няма големи проблеми и че се справяме чудесно. А ние наистина се справяме чудесно, не мислиш ли? И работата ни е важна!

— Така е, прав си.

— Той тъкмо затваряше вратата, когато се сети за още една новина. — Забравих да го спомена, но миналата седмица сварих дракона тук.

— В моя кабинет? Какво правеше?

— Каза, че донесла някакви документи на бюрото ти, но след като си тръгна, погледнах и не видях нищо ново. Мисля, че си вреше носа. Мисля също, че е ровила из компютъра ти.

— Сигурен ли си? — попита Регън, чудейки се какво е търсила Емили. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше.

— Сигурен съм. Ти винаги си гасиш компютъра, когато си тръгваш вечер, а аз тъкмо бях пристигнал на работа, когато влязох тук и я открих на бюрото ти. Много е нагла, не мислиш ли? — Това бе меко казано. Преди Регън да отговори, Хенри продължи: — Мисля, че трябва да започнем да заключваме тази врата, за да не може драконът да влиза.

— Престани да й викаш дракон. Някой ден ще се изпуснеш пред нея.

Той сви рамене небрежно, което показваше, че не му пука.

Регън работи до единайсет и половина, после изтича по стълбището до апартамента си, за да се освежи.

Тъй като ресторантът се намираше само на седем пресечки, Регън реши да отиде пеша. На връщаше щеше да мине да остави докладите за отпусканите стипендии в кантората на адвоката и искаше да се отбие в „Дикерсън“, за да купи на Софи любимия й лосион за тяло. Рожденият ден на приятелката й бе съвсем скоро. Регън вече й беше купила една разкошна чанта „Прада“, от която Софи се бе възхитила, и сега искаше да я напълни с разни нейни любими неща. Ако имаше време, щеше да се отбие и в „Нийман Маркъс“ да вземе и парфюм на Вера Уонг. Напоследък Софи си слагаше само него.

Регън реши, че ходенето ще й се отрази добре. Надяваше се раздвижването да й помогне да се отърве от лошото настроение. Новината, че Емили е ровила в кабинета й, я вбесяваше и още не можеше да се овладее.

Докато прекосяваше фоайето, си мислеше, че това е грубо потъпкване на личното й пространство. Забеляза, че Емили се е отправила към пиколото, и реши да я извика.