Джули Гарууд - Списък с убийства

Тя кимна. Знаеше какво ще каже Джон.

На откриването на алеята ти си заявила, че тичаш по нея всеки понеделник, сряда и петък. Смятаме, че Морис е прочел статията и е отишъл в Конрад Парк да те чака. Мисля, че просто се е увлякъл. Вероятно е искал да те убеди да му дадеш парите. Сигурно е бил шокиран, когато е видял, че е нападнал друга жена. Може би това е предизвикало яростта му.

— Ти ми каза, че тя се е борила с него.

— Да — потвърди Уинкът. — Един от работниците бил оставил чука си наблизо. Морис го видял, вдигнал го и я убил. — Той погледна Алек и добави: — Но това вече е минало. Когато излязат резултатите от ДНК тестовете, ще имаме достатъчно доказателства, за да го изпратим в затвора с три доживотни присъди, не с една.

Той се изправи и протегна ръка на Регън.

— Джон, не мога да изразя благодарността си — каза тя.

— Нещата би трябвало да приключат доста бързо. От прокуратурата ще поддържат контакт с теб и ще те информират за развитието на случая оттук нататък. — Той погледна Алек. — Аз ще тръгвам.

Алек не го последва. Но затвори вратата, за да остане за момент насаме с Регън. Искаше да се сбогува с нея.

— Слушай, Регън… — започна той, после спря. Сякаш изведнъж онемя.

Тя го гледаше в очите и чакаше.

— Ти знаеше, че аз заминавам.

— Да…

— Добре тогава. Отивам вкъщи да си събирам багажа и после поемам към Бостън.

— Да се видиш със семейството си ли?

Той кимна. Звучеше съвсем решително, когато добави тихо:

— Точно така.

— А после във ФБР.

— Да, обръщам нова страница.

Той знаеше ли, че разбива сърцето й? Че я обрича на дълги страдания?

— Разбирам — прошепна Регън.

— Виж… аз не трябваше да…

Тя не му позволи да довърши. Ако й беше казал, че не е трябвало да се люби с нея, тя не знаеше какво ще направи.

— Не съжалявам за нищо. Сега върви да се приготвяш.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Няма начин. Тръгвам.

Тя отвори вратата.

— Помни, Алек, ти обръщаш нова страница.

— Точно така. Трябва да гледам напред.

— Тогава върви.

— Ако някога дойдеш в Бостън…

Понякога необикновени неща се случват в най-обикновените дни.

Когато Ерик Гейдж отвори очи рано в събота сутринта, той усети, че днешният ден ще бъде необикновен. Не можеше да обясни защо, поне още не, но вярваше, че с напредването на деня ще разбере причината.

Ерик се беше научил да не задава въпроси.

Отговорът дойде много по-бързо, отколкото беше очаквал. Той стана от леглото, облече си халата и отиде в кухнята. Стоеше на чешмата и си наливаше чаша портокалов сок, когато чу шепот зад гърба си. По-точно — съскане. И макар че се напрегна, не успя да разбере какво се опитва да му каже съскането.

Той не погледна зад себе си. Нямаше нужда, защото знаеше кой е в кухнята с него. Затвори очи и зачака шепотът да започне отново. Минаха пет минути и после още пет, но единственият звук, който чуваше, беше оглушителното туптене на сърцето си.

Започна да се съмнява. Може би си беше въобразил? Реши да се заеме със задачите си за деня. В шест сутринта беше облечен в старите си работни дрехи и беше отишъл с колата до кварталната закусвалня, за да си купи голяма чаша кафе.

В седем и половина беше почистил гаража — ритуал, който извършваше всяка събота, — беше изял закуската си и беше приготвил подноса със закуската на Нина. После си взе душ и облече чисто нов черен анцуг с тясна бяла линия от външната страна на крачолите. Олекотеното яке имаше бяла детелина на джобчето на гърдите. Джобовете с цип бяха причината да избере точно този модел.

В чекмеджето на бюрото имаше два заредени пистолета. Той пъхна единия в десния си джоб. Когато дръпна ципа на джоба, беше невъзможно да се определи какво има вътре. Взря се в огледалото, за да се увери в това. Занесе втория пистолет в кухнята и го сложи по средата на масата.

Сега беше готов, но готов за какво?

Познатото и ужасяващо напрежение започна да се трупа в него. Ръцете му станаха вдървени и леденостудени и му беше трудно да си поеме дълбоко дъх. Знаеше какво става. Демонът го завладяваше.

Той се опита да го спре. Седна на кухненската маса и започна да се люлее напред-назад, но не издържа да седи дълго. Скочи на крака. Може би не беше твърде късно да промени бъдещето… Вероятно, помисли си той, можеше да има ново начало. Приливът на оптимизъм изчезна за секунди. Вървеше към коридора в дъното, когато пак го чу. Шепотът беше точно зад него. Не можеше да избяга. Вече знаеше това.