Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Клайн извика през прозореца:

— Качвай се! Да тръгваме, бързо! Пресегна се през седалката и отвори вратата от вътрешната страна.

Дилън скочи вътре. Още не беше затворил, когато Клайн настъпи газта. Колата се изстреля напред.

— Кейт е изчезнала — изръмжа Дилън.

— Знам — отвърна Клайн. — Чух от диспечера. Знам къде е — допълни той с надеждата да не греши. — От полицията в Савана ми подадоха информация. Ванеса напуснала болницата по спешност. Трябвало да се срещне с Юън в къщата на Комптън. Там е в момента и предполагам, че Кейт е с нея. На принципа на елиминирането.

Мина на червено, зави наляво и продължи с бясна скорост.

— Да, и аз така си мисля — каза Дилън, като опитваше да осмисли всичко.

И двамата знаеха, че Кейт може да е вече мъртва, но никой не изрече на глас страха си.

— Кейт трябва да е там с Ванеса — каза Дилън. — Ако не е, не знам къде може да са я отвели. Изобщо не биваше да я оставям сама. Трябваше да остана при нея.

— Близо сме — каза Клайн. — Всички свободни коли пътуват натам. Ще стигнем навреме. — Взе още един завой на две колела, изправи колата със свирене на гуми и продължи.

Дилън извади пистолета от кобура си, провери пълнителя и го върна на мястото му.

— Ако някой нарани Кейт, ще го убия. Няма да го оставя да му се размине.

Тирадата на Дилън изнерви Клайн.

— Не забравяй, че съм федерален агент! Не ми казвай, че ще убиваш някого. Това се нарича предумишлено убийство. Ти си детектив. Знаеш това.

Дилън пъхна пистолета в кобура.

— Не можеш ли да караш по-бързо? Радиостанцията в колата изпука и диспечерът съобщи информацията за обаждането на Ванеса.

Дилън чу думата „бомба“. Почувства се, сякаш някой му изкара всичкия въздух от дробовете.

Диспечерът насочваше полицейски коли, линейки и пожарни към района. Клайн се обади по радиостанцията и съобщи на оператора след колко време ще пристигне на адреса.

Завиха по една натоварена улица с четири платна и започнаха да задминават бясно останалите коли. Повечето шофьори се отбиваха встрани, когато чуваха сирената, но имаше някои, които или не я чуваха, или се преструваха, че не я чуват. Клайн сменяше платната и минаваше между колите като автомобилен състезател.

Въпреки това Дилън смяташе, че могат да се движат и по-бързо.

— Ванеса казала, че Юън има бомба, така ли? — попита Клайн.

— Не е Юън — извика Дилън.

— Знам, знам — каза Клайн. — Ти ме убеди, но се опитвам да ти кажа, че според мен бомбата още не е избухнала. Ако е като другите две бомби, щяхме да чуем експлозията.

— Така е. — Дилън усети искрица надежда. — Никога не съм й казвал, че…

— Че какво?

Той не отговори.

— Защо намаляваш скоростта?

— Защото наближаваме. Сапьорският екип трябва да е точно зад нас. По дяволите, още една бомба. Третият път… Трябва да пипнем негодника.

Клайн забеляза, че зад тях линейка си проправя път между колите.

— Още едно кръстовище и после напред километър и половина. В този богаташки квартал къщите са доста раздалечени, което е добре, защото не ми се мисли… — Той спря, но не навреме.

Дилън довърши мисълта му:

— Какво ще стане с околните къщи, ако са нагъсто, когато избухне бомбата? Ще има множество пострадали. Да не мислиш, че не знам какви са проблемите?

Клайн извика в отговор:

— Не искам ти да се превръщаш в проблем. Имаш връзка с Кейт, нали? Усещам по гласа ти и по изражението на лицето ти. Емоциите те превръщат в риск. Трябва да се владееш, иначе няма да си от полза.

Когато правеше завоя, Клайн не намали скоростта и колата едва не се завъртя. Бързо успя да я овладее и продължи напред.

— Когато това свърши, Клайн, трябва да се запишеш на опреснителен шофьорски курс. Караш като някоя бабичка.

— Карам със сто по улица в жилищен квартал.

Пред тях имаше кръстовище с четири стопа. Две полицейски коли се приближаваха с голяма скорост от противоположни посоки. Клайн профуча покрай стоповете и се размина на косъм с двете коли.

От всички страни прииждаха автомобили към имението на Макена. Две полицейски коли блокираха улицата, а униформени полицаи отцепваха района. Един направи знак на Клайн да спре, но той не му обърна внимание и мина по тротоара към желязната порта. През дърветата Дилън зърна къщата. Линейка, паркирана до някаква кола, му пречеше да види хората, скупчени на едно място.

Клайн имаше по-добра видимост.

— Халинджър е тук. Това е неговата кола, нали?

— Не виждам Кейт. Ти виждаш ли Кейт? — попита Дилън и посегна да отвори вратата си.