Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Откъде знаеш…? — започна Дилън.

Тя му се усмихна.

— Никога няма да познаеш кой ми се обади.

Облегната отстрани на една патрулна кола и прекалено уморена дори да мръдне, Кейт наблюдаваше цялата суматоха.

Дилън говореше с лейтенант от полицията в Савана, но все поглеждаше към нея — сигурно за да се увери, че не е изчезнала отново.

Санитарите изнесоха Юън от къщата на носилка. Още беше в безсъзнание, но Кейт чу един полицай да казва, че ще се оправи. Когато се свестеше, щеше да открие, че е в болница, но прикован с белезници към леглото. Срещу него имаше няколко висящи обвинения. Това, че беше доставил на брат си откраднат пистолет, използван в престъпление, щеше да е на първо място в списъка с обвинения.

До този момент всички репортери и оператори, които следяха полицейските честоти, бяха пристигнали, но полицаите ги държаха извън портите на имението.

Повечето оператори бяха насочили камерите си към къщата, очаквайки заподозреният да излезе, но Ванеса също привличаше вниманието им. Тя изпадна в истерия и този път не беше преструвка.

— Правите ужасна грешка — ридаеше тя. — Аз също съм жертва. Опитвах се да спася живота на Кейт, когато се обадих на 911. Не съм направила нищо лошо! Аз също пострадах! — пищеше тя.

Току-що един агент й бе сложил белезници и бе прочел правата й. След това я попита дали е разбрала всичко. Тя се овладя за миг, за да отговори положително, но после отново запищя. Писъците й бяха пронизителни и дразнещи.

— Вижте, госпожо, трябва да запазите мълчание. Силно ви насърчавам да се възползвате от това си право.

Един детектив, който беше дал на Кейт да ползва мобилния му телефон, се върна и си го взе. Тя му го подаде, като му благодари, и се обърна към Дилън, който дойде при нея.

— Свърза ли се с Изабел? — попита той.

Тя се усмихна.

— Да. Нищо не й се е случило, чувства се чудесно. Знаех, че е така, но трябваше да чуя гласа й. Обадих се и на Кийра, тя също е добре — допълни Кейт. — Когато Нейт пристигна тичешком в заседателната зала и ми каза, че Рийс е отвлякъл Изабел и че тя е ранена, се паникьосах. Изобщо не се поколебах да го последвам през задния вход. Помня само, че се качих в колата му… и после се събудих в библиотеката.

— Хубаво е да се успокоиш, че са добре, но как си ти? Добре ли си? — Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си.

— Да — увери го тя. Погледна към къщата и попита: — Защо се бавят толкова и не извеждат Нейт?

— Правят всичко стриктно по правилата — обясни той. — А и не са се забавили особено. Ти просто нямаш търпение да се махнеш оттук, нали?

— Можем ли вече да тръгваме?

— Не.

Двама санитари бързаха към Кейт. Дилън ги забеляза.

— Ще искат да те прегледат.

— Добре съм, наистина.

Един от санитарите чу, че тя протестира, и обясни:

— Просто ще ви погледнем, ще снемем жизнените показатели и това е всичко. Той светна с тънко фенерче в очите й. — Зениците не са разширени.

— Кейт, върви с тях, хайде. Аз ще те чакам тук.

Макар да настоя, че не е необходимо, отиде с тях до линейката и ги остави да й измерят кръвното и пулса. Призна си, че не се чувства толкова добре. Беше сигурна, че гаденето не е причинено от упойващото вещество, което й бяха дали. Ставаше й зле от истината за Нейт Халинджър, но не го сподели със санитарите.

Единият й подаде ръка да слезе от линейката. Той вдигна поглед към къщата и видя, че няколко мъже излизат заедно.

— Хей, водят заподозрения. Охо, изглежда, че детективът, с когото бяхте, го чака с нетърпение, вижте му изражението на лицето. — Той погледна колегата си. — Може да ни се отвори и още работа тук в крайна сметка.

Дилън беше с гръб към тях и Кейт не виждаше лицето му. Тя се втурна към него, молейки се той да не направи нещо неразумно. Не, разбира се, че не. Ръката му не беше върху пистолета. Това е добър знак, нали? Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Позата му подсказваше, че не е напрегнат.

Това не беше добър знак. Искаше й се да види изражението на Дилън. Тогава щеше да разбере.

— Дилън — извика тя.

— Стой настрана, Кейт.

Тя отиде до него. Той не я погледна, само каза:

— Казах ти да стоиш настрана.

Тя постави ръката си на рамото му.

— Кога ли съм правила нещо, което си ми казвал?

— Кейт… — Гласът му звучеше предупредително. Линейката беше на около три метра зад нея. Дилън я хвана за ръка и буквално я завлече до колата. — Влез вътре.

Тя не помръдна.