Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Вече опитвахме да се свържем, но тя не отговаря. Дори опитах да я повикам по уредбата в болницата…

— Опитайте пак — подкани ги Нейт и пъхна ръце в джобовете си, докато чакаше.

Сестрата не възрази. Намери номера и го набра.

— Звъни — прошепна тя.

— Как е съпругът й? — попита Нейт в това време.

— Господин Макена издъхна преди няколко минути. Затова се опитвахме да се свържем с госпожа Макена. Тя искаше да е до него в последните му мигове. Тя е предана съпруга. А той се убиваше сам. Но тя знаеше, че Брайс умира — беше подготвена за това.

— Включи се гласова поща след четвъртото позвъняване — каза сестрата. — Да оставя ли съобщение.

Той поклати глава и протегна ръка към телефона.

— Дайте ми външна линия. Трябва да съобщя за това.

Ванеса трябваше да изглежда като ужасена жена, която бяга, за да се спаси.

Трябваше да е убедителна в тази роля. Тя се втурна надолу по хълма, после зави към алеята, затвори очи и се хвърли по коляно върху цимента. Кожата й се разкъса, точно както очакваше, и започна да тече кръв. Изправи се, олюлявайки се, ритна едната си обувка и нарочно се хвърли в храстите. Инстинктивно защити лицето си с ръце, но когато погледна, цялата бе нарязана и издраскана. Претърколи се, за да е сигурна, че ще има пръчки и трева в косата й и лицето й ще е зацапано. Коляното й пулсираше болезнено, но това е малка цена в сравнение с милионите, които щеше да наследи. Провери още веднъж часовника си, за да види точно колко време има.

Не се сети да разкъса дрехите си, но когато се изправи, чу, че полата й се сцепи. Добър детайл, помисли си тя, и я сцепи още малко.

Почти беше време за обаждането. Беше преместила колата на Юън в основата на хълма и бе паркирала своята точно зад неговата. Трябваше да е на безопасно разстояние, когато къщата избухнеше, а тя да може да съобщи на полицията, че Юън е блокирал алеята и не е могла да стигне по-близо. Всичко бе планирано до последната подробност.

По ирония на съдбата тя наистина падна, когато бе само на няколко крачки от колата си. Дори си удари челото в бронята.

Отвори вратата на автомобила и седна зад волана. Погледът й се закова на часовника, очаквайки секундите да изтекат. Оставаха по-малко от три минути. Точно навреме. Погледна старото викторианско тухлено имение на върха на хълма и се засмя. Беше абсурдно някой да си помисли, че тя ще иска това уродливо творение. Старецът не беше правил никакви ремонти и подобрения от трийсет години. Огромен, грозен паметник на живота му, преминал в скъперничество и егоизъм.

Ванеса знаеше, че трябва да изчака с обаждането до след експлозията, но реши, че ще е по-убедително, ако е на телефона и моли за помощ, когато къщата гръмне.

Две минути. Добре, каза си тя. Набра 911. На първото позвъняване вдигна оператор.

— Какъв е проблемът?

— Моля ви, моля ви, помогнете ми! — извика тя. — Той има бомба и ще я убие. Аз се измъкнах, но тя е в къщата с него, не мога… моля ви…

— Какъв е адресът? — попита операторът спокойно.

— Баркли Роуд, четиристотин и седемнайсет. Моля, побързайте! — изпищя тя.

— Имаме две коли в района, госпожо. Вече пътуват към вас. Останете на линия, докато пристигнат. Как се казвате?

Ванеса хлипаше и говореше задъхано, с надеждата да звучи истерично.

— Ванеса Макена. Дано да дойдат по-бързо. Не разбирате ли? Той ще я убие!

— Кого, госпожо? За кого говорите?

— За Кейт Макена. Деверът ми Юън ще я убие.

Оставаше по-малко от минута. Операторът продължи да задава въпроси.

— Къде се намирате сега, госпожо? Извън къщата ли сте?

— Да. Той се разсея за момент и аз побягнах. Сега съм при портата в края на алеята, до колата си. О, чувам сирените! Вече идват.

— Просто не затваряйте, докато не пристигнат, нали?

— Добре. Дано да успеят да го спрат. — Тя отдалечи телефона от ухото си и го насочи към къщата.

Пет… четири… три… две… едно… Времето изтече. Но нищо не се случи.

Сърцето на Дилън се сви на топка в стомаха му. Как можа да позволи това да се случи? Кейт! О, боже, Кейт!

Едва осъзнал новината, че е изчезнала, чу шум от спирачки пред сградата. Агент Клайн беше казал, че ще дойде при него в „Смит и Уесън“, но изобщо не слезе от колата, само натисна клаксона.

Пазачът, който бе напуснал поста си, отскочи встрани за нула време, иначе Дилън щеше да го помете, като се хвърли към вратата. Мозъкът му действаше на автоматичен режим.