Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Какво правеше тук?

Направи плах опит да се изправи и едва не се строполи. Хвана се за облегалката на стола, за да запази равновесие, и тъкмо когато щеше да направи втори опит, чу да се затръшва врата, после гласове, които се приближаваха.

— Сигурен ли си, че й даде достатъчно? Безпокоя се да не се събуди, преди да съм готова.

Кейт замръзна. Позна гласа. Ванеса. С кого говореше тя? Кейт чу друг глас, но прекалено далече и някак приглушен. Ванеса продължи да говори:

— Ще ми трябват поне петнайсет минути. По-добре двайсет. Ще стигне ли времето? Добре, няма да се тревожа. Все пак трябва да побързаме. Домъкни го в библиотеката. — Пак се затръшна врата. — И побързай. Трябва да се върнеш, преди да са забелязали липсата ти.

Сега Ванеса беше точно пред вратата. Кейт бързо легна по гръб на пода. Сърцето й биеше бясно. Чу звук, сякаш някакво стъкло се счупи. После смях.

— Не се тревожи. Нищо в този коптор не е ценно. Можеш ли да си представиш — онзи изкуфял старец смяташе, че ще се зарадвам да получа къщата и някакви си жалки сто бона? Как му хрумна да даде богатството си на някаква непозната? Кълна се, едва не го убих с камерата. Дъртият глупак! Не търпях толкова време онзи пияница само заради тази бърлога. Между впрочем, скъпи, Брайс би трябвало да издъхне всеки момент. Беше прекалено пиян, за да забележи колко болкоуспокояващи изпива. Казах на докторите, че се безпокоя случайно да не вземе прекалено голяма доза. — Чу се шум от тътрещи се крака и после: — Ръцете ми са заети. Ще ми отвориш ли?

Кейт почувства леко течение, когато вратата се отвори. Чу шумолене на пола. Ванеса вървеше към нея. Спря и ритна крака й. Кейт знаеше, че жената я гледа. Ванеса я ритна в бедрото. Силно. Кейт беше сигурна, че наблюдава лицето й. Не реагира на болката.

— Още е в безсъзнание — каза Ванеса доволно. Отиде до бюрото.

Какво правеше тя? И къде беше „скъпият“ й? След миг го чу. Той държеше нещо. Пусна го на пода и нещото тупна тежко.

Иззвъня телефон и Ванеса ахна.

— Това трябва да е твоят мобилен. Моят е в колата. Трябва да побързаме. Тръгвай. Тръгвай. Аз идвам. О, за малко да забравя. Ето, вземи този телефон от бюрото. Аз ще заключа вратата — за всеки случай.

Бързи стъпки и вратата на библиотеката се затвори. После още една врата се затвори. Кейт предположи, че е входната. Наистина ли си отидоха? Или това е номер? Настана мъртва тишина. Още няколко секунди лежа неподвижна. Най-после рискува да отвори очи.

Нямаше ги. Но не беше сама. Юън Макена лежеше на пода с лице към нея. Очите му бяха затворени. Мъртъв ли е или жив? Тя се довлече до него и постави ръка на гърдите му. Дишаше. И той ли е упоен?

Трябваше да повика помощ. Надигна се на колене и посегна към бюрото за опора. После я видя. Кошница с цветя.

Асансьорите бяха прекалено бавни. Нейт изкачи на бегом трите етажа до интензивното отделение. Нахлу през двойната врата, забеляза регистратурата вдясно и се отправи натам.

Зад плота работеха сестра и техник.

— Къде е Ванеса Макена? — попита задъхан. — Съпругът й, Брайс, е пациент тук.

Двамата си размениха разтревожени погледи, а сестрата се доближи до плота.

— Сър, вие член на семейството ли сте? — попита тя. Гласът й беше кротък, сякаш да успокои разстроен роднина.

— Не, аз съм детектив Нейт Халинджър. — Той показа значката си. — А сега ми отговорете на въпроса.

— Госпожа Макена не е тук — каза сестрата. Сега звучеше съвсем делово. — Някой й се обади тук, при нас.

Техникът кимна.

— Аз приех обаждането. Беше някакъв мъж. Каза, че е братът на Брайс Макена, Юън. Запомних името, защото го повтори няколко пъти. Беше разстроен и каза, че трябва спешно да говори с госпожа Макена. Повиках я и тя говори с него. Разговорът я разстрои. Чух я няколко пъти да му казва да се успокои и когато затвори телефона, беше много разтревожена. Нали Лиан?

— Така беше.

— Каза ми, че било спешно и трябвало да отиде някъде.

— Каза ли ви къде отива? — попита Нейт нетърпеливо. Наблюдаваше секундната стрелка на часовника зад плота. Знаеше, че трябва да бърза. — Помислете — подкани ги той.

— Не, не ми каза къде отива — отвърна мъжът.

— Трябва да е някъде наблизо — намеси се Лиан. — Каза, че ще се върне за нула време, ако имаме нужда от нея.

— Да, каза, че няма да се бави — допълни техникът.

— Къщата на Комптън Макена е наблизо — каза Нейт. — Тя да е споменала това име?

— Не.

— Обадете й се — настоя той. — Имате номера на мобилния й телефон. Обадете се и вижте дали ще ви отговори.