Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Дилън облегна ръце на вратата и изслуша хипотезите на агента.

Клайн продължи да разсъждава на глас:

— Пак е много чисто и спретнато, а! Трябва да си помисля за времето. Защо Роджър се е самоубил точно сега?

— Не мисля, че се е самоубил.

Раменете на Клайн се прегърбиха още повече.

— Да, може би.

Дилън се качи в колата и отвори прозореца.

— Да се надяваме, че доказателствата ще потвърдят това.

— Ако Роджър е убит, Юън става заподозрян номер едно. Той е способен на убийство.

— В това семейство всички са способни на убийство.

— Ще ти се обадя, когато открием Юън — каза Клайн. Той пресече обратно улицата и влезе в сградата.

Дилън не можеше да се отърве от неприятното чувство, че пропуска нещо. Гледаше го, но не го виждаше. Съсредоточи се върху коментара за времето. Може би беше точно това. Нещо не е наред с времето. Да, точно това го тормозеше.

На първия светофар бръкна в джоба си, намери номера на мобилния телефон на Андерсън и му се обади.

Адвокатът, който беше забравил да изключи телефона си, отговори, шепнейки:

— Може ли да се чуем по-късно?

— Не може — заяви Дилън твърдо. — Трябва веднага да ми отговориш на един въпрос.

— Тъкмо съм на погребението и…

— Не мога да чакам.

— Тогава нека поне изляза навън… — След малко гласът му стана по-силен. — Добре. Какво искаш да знаеш?

— Липсва ми едно парче от пъзела — обясни Дилън. — Имам нужда от помощта ти, за да подредя нещата във времето.

Времето наистина беше всичко и разпечатката на телефонните обаждания в „Смит и Уесън“ потвърдиха това, за което Дилън вече се досети.

Истината не го облекчи, тя го разяри. Как можеше да е толкова сляп? И защо му отне толкова усилия да види нещо, което е било там през цялото време.

Осъзна, че шофира като побъркан. Не му пукаше. Паниката се надигаше в него и той мислеше единствено как да стигне най-бързо до Кейт. Трябваше да я види и да се увери, че е добре. Тя не знаеше в каква опасност е, а е толкова доверчива. Седеше точно в гнездото на осите. Копелето знаеше къде е тя и щеше да отиде при нея.

Взе последния завой почти на две колела, после скочи на спирачката, излезе и хукна към сградата. Имаше план. След като се увереше, че Кейт е в безопасност, щеше да убие онзи кучи син.

Дилън влезе тичешком в сградата. Двама полицаи бързаха по стълбите към него. Щом забеляза израженията им, разбра, че нещо не е наред.

— Къде е Кейт?

— Няма я… изчезнала е… отвърна единият. Другият бързо добави:

— Претърсихме цялата сграда. Явно много е бързала. Двамата заговориха едновременно:

— Телефонната слушалка висеше на жицата, чантата и куфарчето й са там.

— Алармата на задния вход… някой я е изключил… не може да е била тя…

Мъж от охраната се втурна към тях, видимо потресен.

— Аз съм виновен. Излязла е през задния вход. Мен ме извикаха по интеркома отпред и тръгнах, без да се усъмня. Мислех, че ме вика някой от полицаите.

— Обадихме се веднага щом осъзнахме… ФБР идват насам. Агент Клайн каза да изчакате тук — добави първият полицай.

Дилън закъсня. Кучият син беше пипнал Кейт.

Светлината бавно проникваше в черната пропаст. Кейт се насили да отвори очи. Това беше трудна задача и когато най-после успя, стаята, в която се намираше, бавно дойде на фокус. Мислите се въртяха в главата й, не разбираше нищо.

Лежеше на нещо твърдо и студено. Какво беше? Маса? Плот за аутопсии? Не можеше да е плот. Тя не беше мъртва. Чувстваше, че диша. Не можеше да си спомни нищо. Не я болеше нищо, май нямаше счупено. Внимателно опипа ръцете и краката си, за да се увери. Браво, можеше да се движи, но й беше трудно. Чувстваше се толкова слаба и замаяна, а не знаеше защо. Какво е станало с нея?

О, не, не е попаднала в още една експлозия, нали?

Паниката рязко я изтръгна от съня. Изабел. О, боже, Изабел е в опасност. Някой я беше отвлякъл. Кейт помнеше, че тича. Трябваше да стигне при нея, преди тя да пострада…

Къде беше сестра й? Кейт опита да я извика, но гласът й отказа.

Упоена е. Била е упоена. Спомни си странната миризма точно до носа си. После ощипване. Някой ощипа ръката й.

Не знаеше колко време е прекарала в безсъзнание. Главата й започваше да се прояснява и силите й се възвръщаха. Успя да седне. Започна да й се гади, но след малко й мина.

Стаята най-после дойде на фокус. Седеше на дървен под. На стените имаше рафтове с книги, а пред нея — бюро. Беше в библиотека. Защо й изглеждаше толкова позната? От видеозаписа. Да, там видя това бюро. Комптън Макена седеше на него. Тя се намираше в библиотеката му. Картината, която се виждаше зад гърба му на записа, още висеше на стената. Някаква ловна сцена и мъже с шотландски полички. Планинско място в Шотландия.