Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Слушам ви. Хайде, обяснявайте.

— Обичам да взривявам разни неща.

Значи все пак беше луд. Тя си помисли, че трябва да каже нещо в отговор.

— Искате ли да ми кажете защо? — Ако успееше да го задържи на линия, може би щеше да повика помощ.

— Не е важно защо — каза той. — Изкарвам доста прилични пари. Миналият месец си купих телевизор с голям екран и съраунд звук. Не можете да си представите колко живо изглежда всичко по природонаучния канал. Но да не се отклонявам. Истината е, че ми харесва да си докарвам допълнителни доходи и това ми позволява да правя нещо, което обичам.

— Да взривявате.

— Обичам да изработвам експлозиви и преди не съм позволявал на никого да се доближава до тях. До неотдавна. Приятел на приятел на приятел… знаете как става. Съблазниха ме с пари и ме излъгаха. Казаха ми, че експлозивът ще бъде използван в пустинята. Много се говореше за пещери и подземни съоръжения. О, да, казаха ми една засукана лъжа и аз им повярвах. Бях крайно наивен и алчен… Взех парите и се заех с обичайната си работа. Изобщо не се сетих за това, докато не разгърнах вестника и не видях снимки от експлозията в галерията. Имаше репортажи и по телевизията. Веднага познах работата си. Страшно се ядосах, защото ме бяха баламосали, а след като прочетох статията във вестника и научих как сте се спасили като по чудо, се изплаших, почувствах се много зле заради вас. — Той пак подсмъркна. — Наистина… мислех да ви изпратя цветя… Опитах да се свържа с онзи човек, но той изчезна. После прочетох за друга експлозия, която унищожила цяла сграда и за малко не убила и вас отново. Разбрах, че мишената сте вие.

Тя го чу да си поема дъх, а после да издиша бавно.

— Това е опасен бизнес.

Сега ли го разбираше?

— Да — съгласи се тя.

— Реших да се оттегля.

— Обаждате ми се, за да ми кажете, че се пенсионирате от бомбаджийството? — попита тя подозрително.

Той не отговори.

— Има един господин, който ме преследва от няколко години. Казва се Съдърланд и работи в Бюрото за контрол на оръжията. Ще ви бъда благодарен, ако му се обадите и му кажете да не се занимава с мен.

— Защото се оттегляте?

— Да.

Това е най-странният разговор, който беше водила.

— Мисля, че лично трябва да му кажете. Сигурна съм, че ще е много щастлив да се запознаете, дори и само по телефона.

— О, запознавали сме се, дори няколко пъти всъщност. Просто той не знае.

Кейт можеше да се обзаложи, че Съдърланд много ще се зарадва да чуе това. Тя забеляза чантата си на един стол до прозореца. Мобилният й телефон беше в нея. Ако можеше да го вземе, би могла да се свърже с някого.

Трябваше да го задържи да говори.

— Може ли да ви попитам нещо? — продължи тя, като се изправи и премести телефона до края на масата, като опъна кабела му докрай, за да опита да достигне до чантата си.

— Разбира се. Ако мога, ще ви отговоря с удоволствие и не, не съм цветар. Ако видите градината ми…

— Не това е въпросът, който исках да ви задам. Казаха ми, че винаги поставяте експлозивите в кошници. Любопитно ми беше защо.

— Това е типична заблуда. Не ги поставям в кошници. Те самите са кошници. Това е доста изящна работа. Харесва ми да се мисля за виртуоз. Бетовен на бомбаджиите, един вид. — Той се засмя.

— Всъщност защо ми се обадихте?

— Сега вече да говорим по същество — каза той, спря да се смее и въздъхна. — Искам да спася живота ви.

— Как смятате да го направите?

— Като ви съобщя важна информация. Първата експлозия отнесе част от хълма.

— Да. — Кейт грабна дръжката на чантата си и започна да я дърпа.

— А на вас ви се размина почти без драскотина. Знаете ли какви са шансовете това да стане случайно? Той не изчака отговора й. Втората експлозия събори цялата сграда, но вие пак оцеляхте. Това е наистина феноменално.

— Да — каза тя отново. Накъде ли водеше това? Тя зарови из чантата си, за да напипа телефона.

— Вероятността това да се случи е крайно малка. Много съм разтревожен за вас. Просто не можете да оцелеете след още една експлозия.

— Още една.

— Да. Разбирате ли, аз изработих три експлозива.

— Какво? — Тя спря. — Какво казахте?

— Има още една бомба и трябва да ме изслушате внимателно…

Кейт слушаше толкова съсредоточено това, което й казваше Цветаря, че не чу как вратата зад нея се отваря.

В апартамента на Роджър Макена се носеше миризма на забравен боклук. Роджър миришеше така, сякаш се е въргалял в него, преди да се самоубие. Лежеше на пода в дневната по гръб, а пистолетът още бе в ръката му. Кръвта беше образувала локва около главата и раменете му. Смъртта бе уловила отчаяното му изражение. Едното му око беше затворено, другото — хлътнало в дъното на черепа му.