Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Не, но искам полицаите да останат, докато не подпишеш документите.

Той тръгна надолу с Нейт и двамата заедно инструктираха полицаите, които стояха на пост и ги увериха, че ще останат, докато Кейт е в сградата.

Когато Дилън се върна в заседателната зала, Кейт каза:

— Мислех, че искаш да видиш доказателствата.

— Искам.

— Върви. Аз ще се оправя сама.

— Да, но…

— Върви и затвори вратата след себе си. Никъде няма да ходя.

Кейт още не бе асимилирала новината. Мъжът, който се опита да я убие, беше мъртъв, съучастникът му — арестуван. А тя седеше и съвестно отговаряше на имейлите си, сякаш не се е случило нищо необикновено.

Напрежението сигурно щеше да я победи довечера, когато останеше сама. Тогава Дилън можеше спокойно да пътува към Бостън. Усети пристъп на паника и се ядоса на себе си. Защо трябваше да се разстройва? Много добре знаеше, че той ще си тръгне. В това нямаше нищо изненадващо. А тя щеше да преживее това като всяко друго болезнено преживяване в живота си.

Но Дилън нямаше да си тръгне днес, реши тя. Щеше да я закара до Силвър Спрингс, да прекара нощта с нея и рано на следващата сутрин, докато тя още спи, да си тръгне.

Кейт знаеше, че той е загрижен за нея. Доста дълго се наложи да го убеждава да я остави сама с компютъра, а той да отиде с Нейт. Дилън дори й предложи тя да ги придружи.

Кейт осъзна, че няма да свърши никаква работа, ако продължава да мисли за Дилън. Беше тръгнал току-що, а вече й липсваше.

Тя се насили да се залови за работа. Отговори на още няколко имейла, преди асистентът на Андерсън да я прекъсне. Той почука плахо на вратата и пристъпи вътре.

— Госпожице Макена, има телефонно обаждане за вас на първа линия. Господинът отказва да съобщи името си, но настоява, че е ваш приятел.

Кой можеше да й се обажда в офиса на адвоката? Единствените хора, които са наясно къде е тя, знаеха номера на мобилния й телефон.

— Да му кажа ли, че не сте тук?

— Не, ще приема обаждането.

Терънс взе телефона от бюфета и го постави в ъгъла на масата.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, но все пак благодаря.

— Ако имате нужда от нещо, аз ще бъда в библиотеката. Просто натиснете бутона на интеркома.

Тя му благодари отново и вдигна телефона веднага щом той затвори вратата.

— Кейт Макена ли е? — попита някакъв мъж.

Не позна кой й се обажда. Но беше приятен глас.

— Да, аз съм. Вие кой сте?

— Не мисля, че е добра идея да ви кажа името си. Искам да ви помогна. Не искам да пострадате. Имам информация за вас — продължи бързо той. — Ще ме изслушате ли?

— Добре — каза тя. — Ще ви изслушам, но моля ви, първо ми кажете защо смятате, че не е добре да ми кажете името си.

— Полицията ме издирва — отвърна той. После бързо добави: — Никого не съм убил… поне не нарочно. Той се засмя, после изсумтя: — Само се шегувам… наистина, никога не съм убивал никого.

Кейт се чудеше какво означава това, но обаждането започваше да я плаши. Тя се огледа. Беше сама, вратата на заседателната зала бе затворена.

Преди да го попита каквото и да било, той продължи:

— Властите не знаят истинското ми име и предпочитам никога да не го научат. Ще ми обещаете ли да запазите спокойствие? Искам да ви помогна, а за тази цел трябва да изслушате това, което имам да ви кажа. Не изпадайте в истерия.

— Разбира се, че ще запазя спокойствие — каза му тя. — Просто ми кажете кой сте вие. — Тя долови напрежението в собствения си глас.

Той се засмя.

— Добър опит. Няма да ви кажа името си. Но ето какво ще направя: ще ви кажа с какво име ме наричат полицаите.

— И с какво ви наричат?

— Цветаря.

Кейт едва не изпусна слушалката.

— Това не е смешно… не вярвам… защо да…

— Нали обещахте да запазите спокойствие…

Кейт пак погледна затворената врата, внушавайки й да се отвори.

— Това е някаква извратена шега.

— Не е шега — настоя той. — Никога не бих се шегувал с вас. Наистина ми викат Цветаря и искам да ви помогна.

— Да ми помогнете? Ако наистина сте този, за когото се представяте, вашите бомби за малко не ме убиха. Тя натисна бутона на интеркома с надеждата някой да чуе разговора, но апаратът не позволяваше свързване по интерком по време на разговор.

— Не съм опитвал да ви убия — каза той, губейки търпение. — Само направих експлозивите.

— Това е лудост — каза тя.

— Трябва да ме изслушате. — Не звучеше като луд. Звучеше съвсем нормално. Дали не смяташе да й се извини?